понеделник, 17 април 2017 г.

Владимир Набоков - Ада срещу Лолита

Веднъж прочел "Лолита", няма как да спреш до там, ако книгата наистина ти е влязла в душата и те е накарала да плачеш за Х.Х., а Лолита да проклинаш.
Лолита, мой живот...
Парадоксът в това как самият живот те изяжда, започвайки от най-слабото ти място, а именно сърцето. И както повечето от читателите биха заклеймили Х.Х., че не притежава сърце, аз пък ще им отвърна, че от всички книги, които съм чела през живота си (най-вече любовни - Червено и черно, Тес, Птиците умират сами, На изток от Рая, Брулени хълмове, Гордост и предразсъдъци, Къщата на духовете...), това е героят с най-чисто и жертвоготовно сърце... сърце, което остава скрито зад външността на един изстрадал човек, когото хората не разбират, няма и да разберат, а Лолита сякаш въпреки близостта си с него, дори не забелязва. И именно това е неговият ад. Неговият всевечен и неспиращ ад.

От друга страна, "Ада" е обещаващата книга за излизането от този ад. Но в някакъв друг свят, на някаква друга земя, в някаква далечна реалност, защото единствено на другия свят спасението е възможно.
Възможно е Х.Х. да е срещнал 12-годишната Лолита, когато той самият е бил малко момче, и тогава може би... може би тя е щяла да го обикне дълбоко и истински, както той нея.
Може би Ада ще ми даде утехата, за която така копнея след Лолита...
Може би ще я даде и на Х.Х.
Може би...

неделя, 6 ноември 2016 г.

Черните пеперуди, пърхащи в онези боровинкови нощи и солени утрини

Веднъж, когато бях много малка, четох един разказ, разказваше се за пеперуди. До колкото си спомням, бяха черни. От страниците му се носеше мирис на морски бриз, такъв, какъвто никога не би си помислил, че може да съществува - горчив, с цвят на боровинкови нощи. Да, много добре помня, че нощите в разказа бяха такива - сладко-горчиви, мокри от сълзи и от море. А пеперудите... пеперудите бяха черни - като нощта, в която летяха. Като нощта, в която умираха...
А сутринта крехките им телца се превръщаха в морска пяна и отплаваха с вълните надалече, надалече... към безкрая. А скалите, плачейки, се ронеха, и те може би са искали да отплават. Но скалата е твърда, тя е камък, пръст и пепел, тя е твърда, но се рони, а пеперудите - те са крехки, но са черни, ако ги погалиш, сякаш галиш острие - те прорязват, изгарят, пърхат... вътре в теб... вътре в нощта с мирис на боровинки... вътре в утрините, с вкус на солена пяна.
Пясъкът беше ронлив, но не прекалено... Достатъчно студен, че да измръзнеш и да можеш да потънеш в него... като мъртвец... като черна пеперуда. И нощите, и утрините постоянно летяха. Бяха черно-бели, изящно тъжни, съвършено еднакви...
А времето летеше, и вълните продължаваха да се разбиват в скалите, които се трошаха от тежестта на ласките им.
Пеперудите не свършваха. Раждаха се отново и отново, постоянно, всяка утрин, и всяка вечер умираха. В този свят не съществуваше краят. Нямаше истинска смърт или истинско щастие. Всичко беше еднообразно и твърде предсказуемо. Само скалите не спираха да се ронят...
И един ден се сгромолясаха в морето. Смачкаха вълните, техните най-първи ласкатели. А пеперудите... те отлетяха надалече... но крехките им крила не бяха способни на далечен летеж, и затова паднаха. И не можаха да се надигнат отново. А нощите... те се самопогълнаха в някаква черна дупка, наслаждавайки се на боровинковия си вкус. А утрините... те се задушиха в морския си мирис. Гърлата им се напълниха със сол и те въздъхнаха за последно. А скалите... те бяха щастливи. Те внесоха хаос, но бяха се осмислили, попадайки в прегръдките на онова, що вечно ги бе докосвало нежно и приканващо в продължение на вечност, онова, що не им даваше мира, в него те пропаднаха... В неговите прегръдки те умряха.