сряда, 22 август 2012 г.

Стъклени очи



Седим двама с него, един срещу друг. Часовникът тиктака, той обаче не го чува. Или не му пука. Де да беше толкова лесно... Поглежда ме в очите. Всъщност, гледа към мястото, където би трябвало да се намират те. Само аз знам, че не са там. Отдавна спрях да гледам света (защото е грозен), вече виждам само със сърцето. А той е красив, седи красиво пред мен, гледа ме някак красиво, макар че погледът му е студен, силен... прониква право в сърцето. Боли ме. Остро боли. Едва сдържам сълзите ми да не закапят от невидимите ми очи. Започват да капят – капки алена кръв. Оцветяват душата. Горката, колко бездушна бе до сега. Затова ли той е тук? Да ме накара да чувствам отново, да ме върне към живота? А за какво ми е? След като в същата секунда, когато прогледна, този, който стои сега пред мен, ще си отиде. Ще се изпари, ще потъне в дън земя, ще отлитне или както си реши, просто ще изчезне. И всичко отново ще ми изглежда грозно без него. И пак ще трябва да се уча да не гледам през стъклените си очи. Боли много. Случвало се е и преди.
              Часовникът тиктака, а той кротко се усмихва пред мен. Всичко изглежда красиво. Нима светът може да бъде красив? Както преди? Ала нещо в мене ме кара, човърка ме, рови из изгнилата плът... подтиква ме да се усмихна... отново. Колко лесно било е, нали? Той хваща ръката ми нежно, възвръща изгубените ми във времето очи, събужда всички чувства. Поглеждам навън, извън себе си. Как простичко е устроен света. Часовникът тиктака и след малко ще спре. А той съвсем скоро ще си тръгне, зная. Случвало се е и преди. Появява се в най-тежкия момент, да събуди всичко в мен, защото единствено той го умее. Сякаш затова живее – да ми помага. А пък аз да се губя отново и сърцето ми тихо, срамежливо да го вика при мен. 
              Часовникът спира, замръзва, стопява се... просто изчезва. И той със него. Пак времето спира. От очите ми капят сълзи, падат върху студената ми ръка, до скоро държана в неговата. Поглеждам напред към нищото, и всичко ми се струва още по-грозно от преди. Няма го. Отиде си. До следващия път, в който ще изгубя, търсещите него, свои очи.

събота, 18 август 2012 г.

За миналото и цигарите


Той: Липсва ми пушенето с  теб.
Тя: Така ли? На мен също.
Той: Беше хубаво. Сега се чувствам някак самотен.
Тя: Да, но ти поне имаш приятели.. Защо не пушиш с тях?
Той: Никой не може да те замести.
Тя: Аз пък по цял ден пуша сама. Изгрев, залез, слънце, луна, звезди, дъга.. Всичко това се мени ден след ден на фона на студената цигара в ръцете ми и отровния дим.
Той: Тъжно. Няма ли някой, с когото можеш да пушиш?
Тя: Е, има едни момчета от нашия клас, но те са гадна компания. Не са като теб.
Той: Аха, ясно. Същите леки цигари ли пушиш?
Тя: Не. От 3 години насам пуша от онези тежките. Ама много тежките дето като глътнеш, веднага ти се иска да повърнеш. Не са приятни, честно да ти кажа.
Той: 3 години са много време…
Тя: Да. 3 години откакто се разделихме.
Той: Защо тогава се измъчваш? Има много различни видове цигари, които можеш да пушиш. Защо избра точно тях?
Тя: Ти ме научи да пуша, ако си спомняш.. И първата цигара, която запалих, беше една от твоите. Преди 7 години. Сега си купувам същите. Напомнят ми за онези времена. Дори и да са гадни, по някакъв начин заместват болката с хубави спомени. Вече дори не обръщам внимание на ужасното чувство в устата си след всяка такава цигара.
Той: И аз помня всичко, което се случи между нас. Но разбираш ли? Не може да се върне…
Тя: Знам. А сега извини ме, трябва да запаля цигара.



Можеш да се довериш на човек, само ако го познаваш. Така че - ще ви запозная със себе си.


Казвам се Любомира Герова и съм родена в град Силистра. От няколко години живея в София. На 15 години съм. Вярно, твърде крехка възраст, за да ми дава основания да претендирам с житейския си опит. Някои фрагменти обаче, променят посоката на развитието на нещата. Прозорливите от вас ще ги открият в публикациите ми, други няма да успеят и ще заявят, че „от нищичко хабер си нямам“, а трети изобщо няма да се замислят. От няколко години трупам опит в областта на Литературата и това ми дава пълните основания да пледирам с авторския си стил. Разбира се, всеки отделен автор има различен почерк (надявам се моят да ви допадне). Идеите ми са да споделя различна гледна точка за отделни неща от света, изразени пряко и непряко. Не твърдя, че разбирам от всичко в този живот, както впрочем никой от вас не може да каже за себе си. Излагам на показ именно тези опити, чрез които се стремя към съвършенство (каквото, разбира се, никога не може да се постигне). Писането на разкази и ръкописи изобщо, ми е нещо като хоби. Имам издаден сборник с разкази, сътворени през последните 3 години. Не мисля да ви споделям тайни от личния си живот, тъй като не смятам, че те имат връзка с блога ми. Впрочем, понякога е възможно да се появят преразказани части от ежедневието ми. Както сами виждате, пиша когато и каквото пожелая, без строго определен стил. Това е за мен.


За въпроси, критики, предложения и похвали, може да се обърнете към мен на следните адреси:

- Skype: sunrisee.


Някои биха го нарекли любов... А всъщност то е всичко.


Онази тръпка, която получаваш при заформянето на нещо ново… Въвлича те дълбоко в себе си, променя те, завладява те. Ти в него и то в теб. И е интересно. Вълнуващо е. Привлечен си, хванат си в капан. И капанът се стеснява, впива се в тялото ти с острите си шипове, на върха на които е полепнал ароматът на изкушението. Изящно се влива в кръвта ти, слива се с нея толкова сладостно и красиво, така неочаквано, че чак боли. Започва да бушува в нея, да кипи, да се надига като вулкан, който скоро ще изригне. Чувството е толкова напиращо, че вече става страшно. Но на теб ти харесва. Копнееш, желаеш, бленуваш. Затваряш очи и се потапяш в него, оставяш се да те носи по течението на живота. Толкова е прелестно, че се самозабравяш в удоволствието. Започваш да потъваш надолу, но се усмихваш. Приятно е. Вероятно сам се погубваш, но не спираш. Заради копнежа. Заради тръпката. Заради самото усещане. Заради теб. Заради всичко. За да може да бъде удовлетворено желанието ти поне за миг да се почувстваш истински жив.

За всички тях, а може би и всички вас




Не виждаш ли детските им лица, мокри от потеклите солени сълзи?
Не виждаш ли тъгата в погледите им, все така наведени към черната земя?
Не виждаш ли окъсаните дрехи, с насъбралата се прах по тях?
Кажи, не виждаш ли одраните им нозе, разкървавени, мръсни?
А мъчителното биене на сърцата им не чуваш ли?
Не долавяш ли стоновете на изгубените им души?
Не усещаш ли мирисът на кръв, пот, сълзи и нещо гнило?
Не ми казвай, че не можеш да усетиш болката им…
Не ми казвай, че си безсилен срещу всичко това.
Че ще стоиш кротко отстрани и ще гледаш безучастно гибелта им.
Че ще присвиваш устни и затваряш очи всеки път, когато
чуеш молбите им за помощ , отчаяните викове.
Не се оправдавай с това, че такъв е животът и ти не можеш да го промениш.
Те са твои братя и сестри! 
Деца сте на един Бог, жители сте на един и същи свят,
дишате един въздух, стъпвате на една почва, 
гледате едно слънце и един и същи дъжд се стича по кожата ви. 
Но недей ми казва, че не вярваш в Бог. Само това недей.
Не искам да го чувам.
 Не говори…. Просто спри.