сряда, 22 август 2012 г.

Стъклени очи



Седим двама с него, един срещу друг. Часовникът тиктака, той обаче не го чува. Или не му пука. Де да беше толкова лесно... Поглежда ме в очите. Всъщност, гледа към мястото, където би трябвало да се намират те. Само аз знам, че не са там. Отдавна спрях да гледам света (защото е грозен), вече виждам само със сърцето. А той е красив, седи красиво пред мен, гледа ме някак красиво, макар че погледът му е студен, силен... прониква право в сърцето. Боли ме. Остро боли. Едва сдържам сълзите ми да не закапят от невидимите ми очи. Започват да капят – капки алена кръв. Оцветяват душата. Горката, колко бездушна бе до сега. Затова ли той е тук? Да ме накара да чувствам отново, да ме върне към живота? А за какво ми е? След като в същата секунда, когато прогледна, този, който стои сега пред мен, ще си отиде. Ще се изпари, ще потъне в дън земя, ще отлитне или както си реши, просто ще изчезне. И всичко отново ще ми изглежда грозно без него. И пак ще трябва да се уча да не гледам през стъклените си очи. Боли много. Случвало се е и преди.
              Часовникът тиктака, а той кротко се усмихва пред мен. Всичко изглежда красиво. Нима светът може да бъде красив? Както преди? Ала нещо в мене ме кара, човърка ме, рови из изгнилата плът... подтиква ме да се усмихна... отново. Колко лесно било е, нали? Той хваща ръката ми нежно, възвръща изгубените ми във времето очи, събужда всички чувства. Поглеждам навън, извън себе си. Как простичко е устроен света. Часовникът тиктака и след малко ще спре. А той съвсем скоро ще си тръгне, зная. Случвало се е и преди. Появява се в най-тежкия момент, да събуди всичко в мен, защото единствено той го умее. Сякаш затова живее – да ми помага. А пък аз да се губя отново и сърцето ми тихо, срамежливо да го вика при мен. 
              Часовникът спира, замръзва, стопява се... просто изчезва. И той със него. Пак времето спира. От очите ми капят сълзи, падат върху студената ми ръка, до скоро държана в неговата. Поглеждам напред към нищото, и всичко ми се струва още по-грозно от преди. Няма го. Отиде си. До следващия път, в който ще изгубя, търсещите него, свои очи.

5 коментара :

  1. Според мен това е най-запомнящата се творба. Ако някой ми кажа да назова нещо твое, веднага ще ми дойде "Стъклени очи".

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. И аз го усещам като много мое :) Затова заема първо място в книгата ми.

      Изтриване
  2. Това е най-първата ти публикация в блога. А хронологично има ли някоя, която да я предхожда по написване, но да е публикувана по-късно?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не е първата :) Но да, има и то доста - 2 years ago, Гласове от друг свят... Не спазвам строг хронологичен ред.

      Изтриване
    2. Ясно. В такъв случай няма да е лошо поне за новите да слагаш и информация от кога. За мен примерно това придава значение.

      Изтриване