сряда, 9 юли 2014 г.

Сутрин в сърцето ми

Само ти ми остана. И мириса на кафе сред утринните слънчеви лъчи.
Седим двама с теб и се усмихваме. Май сме щастливи. Готови сме да посрещнем предизвикателствата на новия ден заедно - какво по-голямо щастие от това? Гледам те и се смея, толкова си красив - как отпиваш на малки глътки кафето си, как държиш цигарата между палеца и показалеца съвсем в края й, как разсеяно поглеждаш навън, замечтан или може би върнат в някой тъмен спомен. Не знам, ти си загадка. Дори и за мен. А аз ти се откривам в цялата си същност, стоя точно пред теб на малката масичка. Виж ме, разгадай ме. Цялата съм твоя. Слънцето си играе с цвета на косата ти. Сигурна съм, че снощи беше черен. Днес е странно светъл - като течността в чашата ти. Пушиш шумно - навик, от който така и не се отучи за прекалено дългите години, в които те познавам. Не мога да си представя някой друг да пуши така. Това си само ти - уникален, неустоим, единствен. Седя в ъгъла на стаята - както винаги, в твоята сянка. Но това не ми пречи, стига да имам възможността да те наблюдавам. И по възможност, отблизо.
Най-накрая привършваш кафето си и загасяш цигарата в пепелника. Ставаш от масата и с крива усмивка в левия ъгъл на устата ти, точно там, където се образува малката едва забележима трапчинка, ми казваш, че отиваш да се приготвиш. Размърдвам се на стола си. Сякаш изплувах от някакъв транс. Осъзнавам, че кафето ми е изстинало съвсем недокоснато, а цигарата е изгаснала в ръката ми. Но как да забележиш... нали имаш очи само за себе си? Няма нищо, мога и сама да се грижа за себе си. Последвам те в спалнята. Вътре цари пълен хаос, има дрехи навсякъде, бутилка вино се търкаля по дървения под, а две чаши заплашително се поклащат на ръба на нощното шкафче. Бързам да ги преместя. Така, както си се развилнял из стаята, нищо чудно да ги бутнеш с ръкава на ризата си докато си търсиш панталоните. Сядам в края на леглото и те наблюдавам. Ти започваш да се изнервяш - всяка сутрин не можеш да си намериш нещо. Днес са панталоните, вчера беше часовника, онзи ден пък вратовръзката. Казах ти да тръгнеш без вратовръзка и без часовник, но ти ме изгледа остро:
- Изключено. По-скоро няма да отида на работа, отколкото да пропусна нещо толкова важно.
На свой ред те погледнах въпросително и попитах:
- Че защо? Какво толкова ще стане, да не би шефа ти да те оглежда всеки път от глава до пети как си облечен?- Засмях се. Ти само поклати глава и каза толкова тихо, че се зачудих дали съм чула правилно:
– Още си малка и не разбираш.
Наистина не разбирах. Не разбирах какво толкова не разбирам, но предпочетох да си замълча. От тогава не задавам въпроси, особено такива. Гледам да си мълча и да ти се любувам тихо, отдалече. И тази сутрин е така, старая се да ти се харесам - не те питам неща, които биха ти се сторили глупави и пак би ми казал, че съм малка. Мразя да го казваш, а от както се познаваме, го правиш толкова често - по-често, отколкото пием кафе и пушим цигари. А ние се познаваме доста дълго време.
Тази сутрин си по-разсеян от друг път, и бързаш повече. Изнервяш се по-бързо, а и кафето си изпи по-бързо от обикновено. Страхувам се да попитам на какво се дължи настроението ти. И без това ми спестяваш всичко, което може да се спести на едно момиче, което използваш само за компания, когато се чувстваш самотен, нищо че с това момиче сте преживели какво ли не - от любов до раздяла и сега се намирате някъде на пътя между двете.
Ядосваш се, че седя толкова кротко и изобщо не си помръдвам пръста.
- Няма ли да ми помогнеш? - И все пак, го казваш с някаква прикрита нежност. Онази нежност, която пазиш само за най-късните часове на нощта, когато слънцето е скрито и няма любопитни погледи наоколо. Въпреки че се проявява само тогава, аз все пак я откривам и в някои твои изказвания. Като това например. И то ми дава повод за размисъл през целия ден, докато подреждам разхвърляната стая и сменям чаршафите, докато подновявам кафето си и сядам на мястото ти с книга в ръка срещу слънчевите лъчи. Нали те няма, и аз мога да се поглезя с малко внимание, докато не гледаш. Тази твоя прикрита нежност все още поддържа пламъкът вътре в мен. Сигурна съм, че някой ден ще се разрази огромен пожар. Ще достигне и до твоето сърце. Сигурна съм, просто не тази сутрин.
- Не знам къде са ти панталоните - тихо казвам. Ти не ми отвръщаш остро, само поклащаш глава и въздишаш. - Виж, имам един запазен чифт в това чекмедже, от онази нощ, в която си донесе много дрехи. - Ставам от леглото и отивам до шкафа, но ти хващаш ръката ми нежно. Да, онази нежност, как само топли сърцето ми... усещам разрасналия се огън там.
- Обичам те.
- И аз те обичам - усмихвам ти се и изваждам сгънатите панталони.
- Благодаря. - Целуваш ме по бузата. След малко си напълно готов и излизаш от апартамента, оставяйки след себе си аромат на кафе и любов.
Същата вечер се появяваш с голям куфар, с рошава като на хлапак коса , което изглежда смешно на фона на изтупания ти вид със сако и риза със златни ръкавели, и скъп часовник... и червена роза в едната ръка. Усмихвам се и плахо поемам розата. Забравил си да махнеш бодлите, но не се тревожи, така ми харесва. Правя ти място да минеш с тежкия куфар и затварям вратата. Приех те в дома си, но и двамата знаем, че този дом е бил винаги наш, ти винаги си принадлежал на него, както принадлежиш и на сърцето ми. И няма значение, че сутрин винаги си много разсеян, а после ставаш изнервен, и чак накрая се сещаш, че ме обичаш... нямат значение бодлите по розата, сърцето ми е готово да се забият в него... няма значение това, че за теб съм просто добрата стара приятелка, при която се прибираш всяка нощ и чувствайки я толкова близка, често я бъркаш с любовница... Нали сега си тук? Тук ще бъдеш и на сутринта, нищо че всяка секунда очаквам пак да се озовеш в някакъв твой далечен свят и да решиш да ме напуснеш, завлачил тежкия куфар по тесния коридор. Знам, че все някога ще се върнеш. А аз ще бъда тук в сянката на утринното слънце, с чаша изстинало кафе пред себе си и умираща цигара в ръката, със забити бодли в сърцето, очаквайки те.


събота, 5 юли 2014 г.

Споменът


Исках да пиша. За това как той ме караше да се чувствам през онези далечни години. През годините, когато все още бяхме деца. Може би не бяхме в състояние да осъзнаем какво наистина се случва с нас, а може би всичко бе просто плод на въображението ни. Някаква изопачена истина, която постепенно щяхме да превърнем в лъжа. В горчив спомен. Толкова горчив, с вкуса на онзи ментов сладолед, топящ се под горещото лятно слънце, докато той кротко ми се усмихваше. Спомням си как ме гледаше в онзи момент. Усмивка бе грейнала на лицето му, отразена в очите му, докато те шареха нагоре-надолу по тялото ми. Той не продума. Не каза нито дума. Но може би защото знаеше, че думите в онзи момент са излишни. Ала аз просто не можех да мълча. Притеснявах се, когато бях насаме с него. Все още не бях свикнала да чувам биенето на сърцето му толкова близо до моето. И аз се усмихвах. Но моята усмивка бе срамежлива, едва доловима, не настоятелна като неговата. Въпреки това, той я откриваше. Предизвикваше я да се ражда отново и отново, а за сметка на това неговата за миг не се изпари от красивото му лице. 
Всички казваха, че много си приличаме. Като брат и сестра. Може би използваха това сравнение, защото действително бяхме на една и съща възраст и прекарвахме цялото си свободно време заедно. На пръв поглед имахме очи с еднакъв цвят и форма, косите ни притежаваха един и същ оттенък. Но ако можеше да се загледаш по-добре в очите ни, щеше да установиш, че неговите са с един нюанс по-тъмни. С цвят на кестен, докато моите по-скоро бяха лешникови. А и често в неговите очи светеше онази палава искрица, пламъчето, което говореше много за душата му. Докато моите очи се пълнеха със сълзи… Косата му беше по-тъмна. Моята граничеше с руса, а неговата бе кестенява. Дребни неща, но ако продължиш да се замисляш за различията в нас двамата, щеше да разбереш, че те никак не са малко. Може би точно затова се случи така. Е, в началото, както споменах, всичко изглеждаше прекрасно. Еднакво, нормално, съвършено. Споделяхме едни и същи интереси, говорихме си на най-различни теми, интересни и за двама ни. Красиво беше – нашето приятелство. До момента, в който не му позволихме да се промени. Постепенно започна да изменя формата си, да сменя цвета си като хамелеон, нагаждащ се според породилата се ситуация. И в един момент, ние вече не бяхме просто приятели. Макар и никой от двамата да не искаше да го признае, то витаеше във въздуха, запълваше тишината, която започна все по-често и по-често да се появява, докато сме заедно. През тези моменти, в които не говорехме, ние се изучавахме взаимно. Погледите ни обхождаха телата ни, но някак прикрито. Опитвахме се да не изглежда толкова очевидно. Но не се получаваше при нито един от двамата. Освен, че опознавахме външността си, постепенно успявахме да навлизаме и по-дълбоко. Погледите ни пронизваха кожата ни, на местата където бяха раните, получени при надбягванията, и стигаха до душата. Погалваха я нежно, топлеха я и я караха да не се чувства чак толкова самотна. 
Постепенно заменихме детските игри със стоене навън до късно през нощта. Цигарите и алкохола заместиха сладоледите и ледените сокчета. Преди обичах да усещам горчивия вкус на ментовия сладолед, с който той ме черпеше всеки път, когато се разхождахме из Градската градина. След това започнах да свиквам с трапчивия вкус на бирата, която купуваше преди срещите ни. Обичахме да сядаме на широката дървена люлка с лице към тъмната река, в която се отразяваше залязващото слънце. 
И в една такава лятна вечер, той впи устните си в моите, заедно с полепналия по тях вкус на студена бира. Това се случи веднага след като му съобщих, че след месец заминавам в друг град. Завинаги. И няма да се върна. Всичко беше заради родителите ми, целящи да ми осигурят по-добро бъдеще в по-голям град. И двамата мълчахме известно време, преди той да доближи лицето си достатъчно близо, за да ме целуне. Направи го бързо, после се отдръпна и отпи от стъкленото шише. Да, не беше никак романтично. Но ми хареса. Защото това беше първата ни целувка. И щеше да се запечата в съзнанието ми за години напред. Извъртя погледа си настрани, целейки да не го срещне с моя. Аз наведох глава срамежливо и се загледах в реката. Изминаха няколко минути. Наоколо нямаше никого, бяхме сами. Тишината бе нарушавана единствено от крясъците на белите гларуси, кръжейки над водата и звукът от движещата се към гърлото му бира, а след това последвалото шумно преглъщане. 
- Съжалявам – успях да изрека.
- Недей… Не си ти виновна, разбирам те – отвърна с пресипнал глас. Сълза се стече от окото ми. Само след месец щях да съм толкова далече от него, на хиляди километри от тук. Нямаше да мога да се радвам на красивата му усмивка и сладкия му глас. Вечерите ми щяха да бъдат самотни без него, мислите ми постоянно щяха да се въртят в миналото, а лицето ми щеше да погрознее, пропито от солени сълзи. Протегнах ръката си към него и той побърза да я улови. Стана ми толкова приятно от допира му. Остави шишето на земята и се обърна към мен, слагайки другата си ръка на лицето ми. Усетих мекотата на кожата му и прекрасният аромат, впит в нея. 
- Обичам те – каза ми. А аз отдавна го знаех. Той също беше сигурен, че го знам. Но в онази вечер за пръв път говорихме открито за чувствата си. В онази вечер всички прегради се разрушиха, именно заради онази спонтанна целувка. Отново ме целуна. А аз се постарах да удължа целувката. Езиците ни се преплетоха един с друг и се впуснаха в любовен танц. Ръцете ни докосваха телата ни, понякога нежно, друг път страстно. Целувахме се отново и отново. Тази вечер беше само наша. Позволихме на душите си да се разкрият, да се излеят чрез докосванията. Всичко беше толкова красиво. Той беше мой, аз бях негова. Завинаги. Сякаш бяхме попаднали в приказка. В нашата приказка. Но разбира се, няма приказка без край.


Имах нужда да пиша. Да разкажа как се почувствах след това. Един месец ние се държахме така, сякаш бяхме най-лудо влюбените хора на планетата. Буквално всяка минута бяхме заедно. Докосвахме се, опознавахме се повече, говорихме си, смяхме се, плачехме заедно. Но този един месец отлетя толкова бързо… Като полетът на гларус, кръжейки над дълбоката река и после изчезвайки от хоризонта… Завинаги. 
Заминах си. Дори не си казахме последно „Сбогом“. Това само щеше да изсипе още сол във вече получилите се рани. Помня какво си казахме за последно. За пръв и последен път му казах, че го обичам. А той ми се усмихна, целуна ме по челото и отвърна „Не го забравяй“. През последните ни срещи аз не спирах да плача. Седях сгушена в него и сълзите ми падаха върху тениската му, оставяйки мокри петна. Той галеше косите ми и шепнеше тихо. Казваше ми, че никога няма да забрави за годините, които споделихме заедно. Уверяваше ме, че на никое друго момиче няма да каже същите думи, които каза на мен. Че ще ме обича вечно и ще се надява да се върна. И до тогава ще ме чака. Аз го поглеждах невярващо, а той ме целуваше. През тези години ние бяхме всичко – съученици, приятели, брат и сестра, но никога любовници. Нямахме нормална връзка. Всъщност, може би бяхме още малки за това. Едва навлезли в пубертета. Но годините не ни пречеха да можем да изпитваме любов един към друг. Толкова истинска, толкова разрушаваща. Тя беляза живота и на двама ни. След раздялата не ми остана нищо, освен спомените. Спомените за онези прекрасни летни дни, прекарани в двора на училище, в градината, в прегръдките му, в сърцето му. Нямаше да го забравя. Не можех. И един ден щях да се върна при него. Щях да се върна и да остана. Завинаги.

вторник, 1 юли 2014 г.

Вървя след теб



Вървя зад теб. Не те изпускам от поглед, а ти не спираш да вървиш. Дъждът се лее над нас. Към свечеряване е. Кехлибарените лъчи на залязващото слънце се пречупват в капките, придавайки красив отенък на картината. Зад теб съм, а ти продължаваш да вървиш. Раните ми кървят. От доста време все така зад теб вървя по калния път. И често падах, често се ранявах, но винаги се изправях, готова да продължа напред, зад теб. Сега пътят ни е белязан с капки кръв. Нашият път? По-скоро ничий. Аз просто вървя след теб. Не знам накъде отиваш, няма значение за мен. Нали сме двама... Обещах на себе си да се боря за теб, да те следвам дори до края на света, за да заслужа вниманието ти. И да се съгласиш да вървя рамо до рамо с теб. Обещах си.
Вървя, макар лютите рани да не спират да кървят, а дъждът да жили сърцето ми. Трудно е. Но нали такъв е животът? А и нали ти си моят живот? Вървя. Зад теб съм. Чудя се кога ли най-сетне ще погледнеш назад...


събота, 7 юни 2014 г.

Сезони

Колко е хубаво.. да усещам онази свобода, която значеше всичко за мен едно време. Всъщност, не толкова отдавна. Но са минали сякаш хиляди години, изнизали са се толкова сезони.

Защо вдъхновението идва само когато съм тъжна? Само когато имам стимул да живея. Черпя сили от мъката, страданието е любимата храна на душата ми, сълзите пък - скъпо удоволствие в стъклена чаша за повехналите ми устни.  В щастието откривам мъка, а в мъката пък – щастие. Непрекъснатият кръговрат на живота. Години след години, сезони след сезони… Ти страдаш, непосредствено след това се смееш... Живееш.

Не е лесно да тъжиш. Изисква се сила да се отдадеш изцяло на болката, да я приютиш пред угасналата камина в дома си. Студено е, а болката носи още студ. Ти замръзваш, сковаваш се, но сърцето ти бие като обезумяло - великолепна музика за тъжната картинка. Сами сте в тъмната стая, няма светлина. Угаснали пламъци, купчина пепел, дъжд от мълчаливи, едва стичащи се с мъка сълзи. Зимата вилнее през отворения прозорец на стаята, на душата ти. Чудиш се, колко ли дълго ще продължи тази зима…

Още по-трудно е да тъжиш, когато всичко около теб излъчва щастие. Навън грее лятно слънце, чиито лъчи те галят през отворения прозорец. Въздухът е изпълнен със свежест, с нежност, с живот. А вътре в теб е гнило, озверено, умряло. По пътя си сълзите ти се разбиват в изкуствената усмивка, но сякаш тях никой не ги вижда. Та нали всеки вижда това, което му се иска? От една страна е хубаво - да можеш да тъжиш, без да е нужно да даваш обяснения защо. Нали дори и сам не знаеш... Но пък всички тези засмени лица, които живеят без да ти обръщат така желаното внимание – те са основната причина за мълчанието ти. Лятото е горещо. Горещи са и непрекъснатите сълзи, които се изпаряват от лицето ти мигновено, след като са докоснати от изгарящото, унищожаващо слънце.

Най-трудно и мъчително обаче е щастието на фона на болката. Ти се чувстваш щастлив, сърцето ти пее, но всички около теб те гледат с тъжен поглед, дори нямат сили да завиждат, подвластни на своите собствени проблеми. Времето е в унисон с чувствата ви, на всички вас. То не е егоистично, не се съсредоточава само върху една душа. Дори и да си щастлив, ти си обграден от нещастие и това те прави част от него. Навън вали, а след секунди изгрява слънце и се показва дъгата - така пъстроцветна, както и самият живот. После обаче завалява пак. И така ден подир ден, есента мени настроенията си, в душата й е хаос. Вятърът отразява тъжните й стонове и отчаяните викове, неочакваното бледо слънце пък – малкото останала надежда. Ти стоиш сам в щастието си. Няма с кой да го споделиш и тогава се питаш - "Щастлив ли съм всъщност?". Така е през есента. Нека да отмине, после ще дойде пролет - също толкова непостоянна, но пък носеща повече надежда. Пролетта е по-силна. Способна е да се справи със страданието, без да го показва на хората – само до толкова, колкото да не забравят, че и нея я има. Някъде там, сред сезоните…

Е, кой е твоят любим сезон?



понеделник, 2 юни 2014 г.

Присвояване

Няма значение какво създавам, ако нямам власт над него.
Нямам нужда от него, той изчезна. И въпреки това, чувствам го. Много по-близо до сърцето си от преди, много по-близо до ума ми. Сякаш той ме ръководи, всяко мое движение произтича от него и се връща обратно да потърси одобрението му. Усмивката му ме възбужда, онази усмивка, която казва "Това е моето момиче". Подчинявам му се, върша нещата вместо него, а той мълчаливо мързелува в душата ми. После отивам изморена при него, а той ме приютява в страданието си. Нощите ни са изпълнени с много алкохол, дим от цигари и горещи докосвания. Тогава се чувствам негова, но всъщност съм себе си. Само тогава действията ми зависят от мен самата, той не ме ръководи. Има власт само над тялото ми, но сърцето слуша мен. И на него това му харесва - да вижда как управлявам собствения си живот. Той е истински мъж, наслаждава се на уверените жени. Обаче като всеки мъж, изпитва желание да притежава
Затова на сутринта пак си ме присвоява и аз пак съм готова да му се подчинявам, защото пък така обичат жените - да са под контрол.
Знам, че каквото и да се случи, ще сме заедно. Той живее в мен. Може би именно той пише това сега. Дали наистина е така?
Подвластна ли съм му в момента...
Нека ме управлява, нека си ме присвоява.
Но през нощта ме пуска на свобода - да му покажа на какво съм способна. И той остава доволен. Телата ни се сливат в едно, но душите са разделени, и това е най-голямата свобода и наслада, която можем да изпитаме.

 
Такава е нашата любов. Така свободна и в същото време твърде задушаваща. Дори и да искаме, не можем да избягаме. Той е мен и аз съм него. Той е в ума, сърцето и тялото ми, а аз къде съм?



петък, 16 май 2014 г.

Блян

   Светлината на залязващото слънце се процеждаше през тъмните завеси, покриващи отворените прозорци по цялата стена. Мирисът на настъпващата нощ се носеше из малката четириъгълна стая, в чиито център се намираше голямо легло. Краищата на завивките му се разстилаха върху прашния дървен под, а възглавниците бяха захвърлени в ъгъла до вратата на стаята. С провесени крака между подпорите, върху него лежеше момче, а с разположена на срещуположната страна, допряна до неговата глава, стоеше момиче, опряло босите си стъпала на стената. Момчето търкаляше с единия си крак празна бутилка от вино на пода, а с другия мързеливо се опитваше да почеше коляното си. Разсеяният му поглед блуждаеше в нищото, или по-скоро изучаваше пукнатините на лющещия се таван и черните петна по него. Момичето пък вдишваше от аромата на разрошената му черна коса, носен от промъкващият се през прозореца вятър, и замечтано притваряше очи, усмихвайки се.  И двамата взаимно чуваха дишането на другия… Устните им се намираха на сантиметри. Достатъчна беше стотна от секундата, за да се срещнат, ала бяха застинали, с полепнали капки червено вино в гънките при краищата.
   Момчето се пресегна да вземе полу-празния пакет цигари от края на леглото. Извади две и подаде едната към момичето. То поклати намръщено глава и леко опъна черната риза надолу по дължината на откритите си бедра. После спусна ръкавите й, които покриха целите й длани и ги докосна до лицето си, за да погълне аромата им. Неговият аромат. Обърна очите си към него и му се усмихна, а той, издишвайки шумно цигарения дим от устата си, отвърна на усмивката й, показвайки ослепително белите си зъби. Тя допря устните си до врата му и нежно целуна настръхналата му кожа. Той протегна свободната си ръка и я погали по меката вълниста коса. „Обичам те, знаеш ли?“ – прошепна тихо тя, опряла главата си на рамото му. Момчето леко кимна и дръпна от цигарата отново. Издиша пушекът нагоре към тавана и доволно въздъхна. Тя се изправи на лакът и го погледна право в очите. „Искам да ми обещаеш, че ще ме обичаш вечно. Можеш ли?“ – продума, а гласът й прозвуча по-остро, отколкото се предполагаше за такива думи. Той се надвеси през леглото и изгаси цигарата в пода, а после рязко се обърна към нея, озовавайки се над тялото й. Парфюмът му се бе слял с цигарения дим и навлезе в ноздрите й, донасяйки със себе странно чувство, което достигна чак до туптящото сърце. Допря устните си с нейните и жадно ги целуна. Тя обви ръцете си около врата му и зарови пръсти в косата му. Езиците им се преплетоха и момчето прокара ръката си по горещата плът на бедрата й. Тя спусна ръцете си по голия му гръб и започна да рисува неправилни форми, оставяйки леки белези. Момчето впи устните си по-силно в нейните и започна да разкопчава едно по едно копчетата на ризата, която беше прилепнала за потното тяло на момичето. После погали кожата й от корема до врата и започна да я целува нежно по врата а след това по корема, бедрата, коленете… навсякъде. Тя въздишаше от удоволствие, а в мислите й витаеше една-единствена мисъл „Обичам го… обичам го…“. Той се стараеше да отрази любовта, която изпитва към момичето, чрез движения, целувки, докосвания. Речта не беше част от силните му страни. А той я желаеше… Желаеше да я докосва както утринната роса докосва зелената трева, както слънцето гали водната повърхност на дълбоките океани, както вятърът остава следа от милувка по зачервените бузи в студен зимен ден. Ала в този ден, в този момент, всичко беше разпалено – слънцето, което беше запалило нагорещената земя, сякаш нарочно целувайки я за сбогом, отпечатъкът от загасената в дървената повърхност цигара, виното по устните, потта по кожата, страстта по телата, любовта в сърцата… „Винаги“ – прошепна той в ухото й, „Винаги ще те обичам, само теб. Така, както луната е влюбена в слънцето, и вятърът полюшва тревата в зелените поля, както морските вълни са привлечени от високите скали и приемат да се разбият в тях, стига да усетят допира им, макар и за секунда… Така те обичам.“. От очите й се стече сълза, а устните й образуваха усмивка. „И няма да спра“ – каза, а след това нежно допря устните си до челото й и ги задържа, а с ръцете си погали лицето й.


неделя, 20 април 2014 г.

Гласове от друг свят


Знаех, че това ще се случи. Дълбоко в себе си го знаех. То бе толкова надълбоко, че дори не успявах да го разпозная. Но бях убедена, че е там. И не след дълго щеше да се прояви.

---

Светлата утрин на този предречен ден бе изпълнена с аромат на пролетни цветя и песните на сладкопойни птици. Събуждането ми беше придружено отново с онова странно чувство, но този път, проявено някак по-силно. Сякаш бе завладяло цялото ми тяло. Беше проникнало в душата ми, течеше във вените ми, отброяваше ударите на сърцето ми, пълнеше дробовете ми, редеше мислите ми и контролираше движенията ми. И въпреки тази власт, която отразяваше, ме караше да се чувствам изпълнена с живот. Усмивката грееше на лицето ми, докато се наслаждавах на света пред мен. Исках да се впусна в него, да го опозная, да го разкрия и завладея. Душата ми преливаше от желания, които имаха нужда да се проявят колкото се може по-скоро. По този начин щях да се докосна възможно най-близо до смисъла на живеенето. А всъщност, именно това беше най-съкровеното ми желание от край време – още от най-ранното ми детство.
В онзи ден, подтиквана от това странно чувство, реших да се разходя навън. Исках първо да подишам чист въздух в парка, затова тръгнах натам. Не поканих никой с мен. Предпочитах да се наслаждавам на красотата сама. Мисля, че ми се отрази доста добре вървенето сред разпукалите се зелени дървета, чиито цветове съвсем скоро щяха да се превърнат в плод. Красивата гледка радваше очите ми и се запечатваше като хубав спомен в съзнанието ми. Песента на завърналите се птички ме изпълваше с радост и желание да запея с тях. Гласът ми се извиси сред високите дървета, гмурна се във водите на езерата, погали нежно благоуханните цветя и се сля с всеки елемент от пейзажа. В края на песента чувствата ми отново започнаха да се объркват. Вилнееха като разразила се пролетна буря, надпреварващи се да завладеят сърцето ми. Онова странно чувство постепенно губеше надмощие. По време на тази битка в мен, си помислих, че може би днешният ден не е нищо по-особено от вчерашния и едва ли щеше да се различава кой знае колко от утрешния. Изгубих ентусиазъм и се запътих към къщи, където щях да намеря покой, надявайки се докато стигна, тази ужасна буря да е отминала. На излизане от парка обаче, познатото чувство отново се завърна в гърдите ми. И то отведнъж. Толкова внезапно, че чак ме заболя. Краката ми се подкосиха и аз паднах върху студената земя под сянката на едно голямо дърво. Короната му започна да се върти в кръг над мен. Слънцето се процеждаше измежду клоните, осветявайки лицето ми и ту се показваше, ту се скриваше. Започнах да чувам странни гласове. Но не се уплаших. Те сякаш бяха приятелски настроени към мен, сякаш бях израснала с тях. Усмихнах се леко, но все още нямах сили да се изправя. За момент затворих очи. Имах чувството, че пътувам към някакъв далечен свят. Беше някак приятно. Секундите, за които се състоеше това пътуване, ми се сториха години. Тъкмо бях на прага да вляза в този непознат свят, когато чувството отново изчезна. Също така внезапно, както се и беше появило. Какво се случваше с мен?
В главата ми цареше пълна бъркотия. В сърцето ми също. Смесица от странни мисли и предположения, придружени със страхове, притеснения и донякъде - щастие. Проблемът бе, че не можех да си обясня на какво се дължи то. Единственото ми желание в този момент беше да се прибера колкото се може по-бързо у дома.
Когато с усилия се изправих на крака и се огледах наоколо, изпитах радост от това, че няма хора, които можеха да станат свидетели на необяснимата за мен случка преди малко. Заедно с изправянето обаче, ме прониза остра болка в лявата страна на главата, някъде зад ухото ми. Сложих ръката си там, опипвайки мястото и когато я вдигнах пред мен, с ужас видях стряскащата кръв по нея. Беше прясна и топла, попиваща се в бледата ми кожа. Мирисът й се разнасяше наоколо, навлизайки дълбоко в ноздрите ми. Направо ги изгаряше. Не понасях кръвта. Още от малка не можех да я търпя нито за секунда. Когато видех дори една единствена капка, започвах да крещя с цяло гърло, а когато вече останех без глас, в случай, че никой не успееше да ме успокои навреме, изпадах в шок. И после трудно се съвземах. Учудващо за мен обаче, в онзи момент нито започнах да крещя, нито изпаднах в шок. Заплаках. Но плачът ми не бе предизвикан от болката, въпреки че и тя бе на лице. Всъщност, дори самата аз не знаех защо от очите ми се изливат солени сълзи. Може би защото исках просто да изкарам всички тези ужасни чувства и мисли от мен. А и точно в този момент имах отчаяна нужда от някое рамо, на което да положа глава и да поплача. Без обаче да съм длъжна да давам обяснения за каквото и да било, защото преди всичко трябваше да разясня случващото се пред себе си. Затова просто исках да се прибера у дома. Да се затворя в стаята си, поставяйки преграда между мен и този объркан свят.
Тръгнах бавно към улицата, където свършваше парка. Притеснявах се как ще реагират на вида ми всички онези хора, които щях да срещна по пътя за дома. Погледнах пак ръката си, колкото и усилия да ми костваше, и с изненада установих, че е съвършено чиста. Нямаше никаква кръв по нея. Опипах главата си, но дори и след това, кръв нямаше. Отново си зададох същия въпрос „Какво, за бога, се случва с мен?“ . Поклатих глава и продължих напред. Озовах се на края на тротоара, където започваше шосето, по което в този момент имаше огромен наплив на коли. А пешеходна пътека от край време нямаше. Погледнах надясно и видях една стара жена, подпираща се на бастун на няколко метра от мен. Готвеше се да пресича улицата, затова отидох при нея да й помогна.
- Хванете се за ръката ми, ще Ви помогна да пресечете – обърнах се към нея. Тя ме погледна с благодарност. Вкопчи се в дясната ми ръка и тръгнахме напред. Когато се озовахме някъде по средата на платното, аз сложих лявата си длан върху китката й, за да я придържам по-добре, но тогава тя изписка със старческия си глас. Отдръпнах се стреснато от нея. Тя сочеше окървавената ми ръка и всъщност, цялата ми лява страна от тялото. Едва тогава забелязах, че кръвта по мен е толкова много, че чак е стигнала до лакътя ми. А болка изобщо нямаше. Докато разглеждах окаяното си тяло и колите свистяха с опасна скорост покрай мен, чух пронизителен вик. А после го последва още един. И след него друг. Обърнах се към жената, но нея я нямаше. Огледах се и съзрях струпалата се тълпа малко по-напред. Колите спираха край мен и от тях наскачаха хора, които наобикаляха нещо. Приближих се до тях, за да видя обекта на тяхното внимание и погледът ми се спря върху трупът на жената, която до скоро държах за ръка. Този път и от моето гърло се чу сподавен вик. Тялото й бе размазано, навсякъде имаше кръв, включително и тази, течаща от мен. Един човек ме помисли за пострадала в катастрофата и ми се притече на помощ, но в същия този момент, две женски ръце го хванаха за раменете, възпирайки го да ме достигне. Чух как тя казва:
- Искаш да помогнеш на тази убийца? – и всички погледи се обърнаха към нея, след това и към мен, когато тя ме посочи. – Видях много добре как това момиче отиде до бедната старица и я накара да пресече улицата. А после я бутна пред онази кола – и този път тя посочи потрошената червена и изглежда, скъпа кола, малко по-далеч от трупа. Няколко души се втурнаха към мен, сграбчвайки тялото ми с грубите си ръце. Започнах да се гърча, опитвайки се да избягам. Аз просто исках да се прибера вкъщи, а ето къде се намирах сега. Исках да помогна и ето как се отнасяха сега с мен. В момента аз имах нужда от помощ, но кого го интересуваше? Та нали бях извършила убийство?!
Болката започна да пулсира в главата ми. Отново чувах гласове, но те бяха ужасни, въпреки че ми казваха да се успокоя. Колко лесно бе да повярваш на изпаднал в паника човек, викащ и сипещ обиди. А твоят глас да остане нечут, изгубен нейде в зелената гора, в която се разхождах само преди по-малко от час. Усетих силен удар в стомаха си и се свлякох безсилна на асфалта. Последното нещо, което видях преди да изпадна в безсъзнание, бяха грозните, полудели от гняв лица на ония, скупчили се около мен, осветени от топлите лъчи на пролетното слънце.


---

Не знам колко време е минало от този инцидент. Отдавна вече спрях да обръщам внимание на времето. Не знам и колко дни са последвали онзи ужасяващ предречен ден, в който онова странно чувство ме доведе до тук. Отказах се да ги броя. Но аз така и не се прибрах вкъщи. Никога повече.
Сега тук е моят дом. Поне Грег казва така – моят психотерапевт. Казва също и че е моят най-добър приятел и трябва да му имам вяра. Затова му споделям всичките си чувства и малкото мисли, които минават през главата ми. Хиляди пъти съм му разказвала тази история и всеки път той кима с глава и записва нещо в стария си тефтер с избелели корици. Измина вероятно година, и все още няма признаци да ме изкарат от тук. Държат ме като в затвор, само че тук стените са искрящо бели и всичко е толкова чисто. Служителите ходят с изгладени престилки и постоянно слагат малки зелени хапчета в чашите ми с вода. На останалите пациенти хапчетата са в друг цвят – червен, син, розов, виолетов, но най-често бял. Моите ми напомнят на зелената гора, в която се разхождах онзи ден. Споменът е все още толкова кристален в ума ми. Напоследък спрях да чувам гласовете. Появяват се веднъж на 3 дни, докато преди изобщо не излизаха от главата ми. Когато се появят, ми разказват за света, на който принадлежах преди. За семейството и близките ми, за зеления парк, който сега е покрит с дебел слой сняг, за яркото слънце, което сега е скрито зад сиви облаци, за широкото шосе, което вече е затворено поради шока, който настъпи у всички след инцидента. Понякога ми липсват. Всички тези неща… и гласовете. Защото те са единствената ми връзка с познатия свят, от който бях част едно време. Затова мисля от сега нататък да им се подчинявам напълно, с цел да ги задържа при мен, въпреки че Грег е на друго мнение. Гласовете ми казват да не пия хапчетата, иначе ще изчезнат и никога повече няма да се върнат. Не мога да го допусна. Имам нужда да знам как са родителите ми, брат ми… и всички останали. Тук се чувствам толкова самотна, нищо че съм заобиколена от всякакви проблемни хора. Затова сега мисля да се оттегля в стаята си и да ги чакам там, защото те се появяват само, когато край мен цари тишина. А тук шумът е нетърпим, а и мразя, когато погледите на всички са приковани в мен.
- Къде отиваш? – пита ме новата руса служителка с престилка. Не й запомних името.
- Отивам в стаята си, тук е много шумно – отвръщам.
- Но тук сме само аз и ти – поглежда ме недоумяващо тя.
- Добре, тогава искам да си полегна. Страх ме е, че кръвта от раната ми ще потече пак – и посочвам мястото зад лявото си ухо. Тя поклаща глава, въздишайки.
- Ето, скъпа, вземи си хапчетата и се наспи хубаво. Не изглеждаш добре – слага ги в ръката ми и аз усмихнато продължавам напред. Откакто съм тук само това чувам – критики и съжаления по отношение на външния ми вид. Когато влизам в стаята си, изхвърлям хапчетата в малкото бяло кошче до вратата. Защо тук всичко трябва да е толкова бяло? Вече забравих красотата на преливащите цветове в природата.
Сядам на леглото си и чакам. Те всеки момент трябва да дойдат.


/ Христос Воскресе! /

събота, 19 април 2014 г.

2 years ago...

свикнала съм да го преживявам.. не е за пръв път,
и надали ще бъде за последен
тревогата си свикнах аз да крия зад широката усмивка на детското си лице
а ускорения ритъм на сърцето да заглушавам с объркани думи в безредие
опитах се да вярвам, да се надявам и мечтая... да пораствам заедно с мечтите
ала всеки знак съдбовен ме отблъскваше със свойто "Не"
загубих се, не знаех... къде се намирам и защо...
душата си потърсих, ала от там ми отвърна само нищото
какво ли още да ти кажа? изписах дълги редове за теб..
чувствата си явно рано ги изпитах и реших да отразя наяве - погрешно
а защо - недей ме пита. ей така, реших го.
не ми дръж сметка, не смей, защото 
от всичко казано до тук единственото, което
зная със сигурност и ще продължавам да повтарям, е
че ти ме омагьоса. безвъзвратно, неусетно отведнъж, незабележимо сякаш,
и...
не казвам, че ще бъде вечно
даже трайно надали ще е
но едно със сигурност ще кажа
обичам те със цялото сърце!

петък, 18 април 2014 г.

1103


Аз съм човек със странна природа - живея ден подир ден и понякога не ми остава време да се замисля защо, а може би и желание също нямам. Тръпна в очакване за най-доброто и когато то е пред мен - изсмивам му се в лицето и му обръщам гръб. Разчитам на търпението му, на добротата му да ме изтърпява такава, каквато съм. Но и то е същество, и то има граници. Неусетно, някой ден то просто изчезва. И аз го търся, викам го по име, извинявам се, ала единственото, което получавам в отговор, е празнината. После сядам да плача тихо някъде на тъмно, сама. Целият свят ми е крив, а всъщност огънатата съм самата аз. Сърцето ми е смачкано, използвано. А душата се рее нейде в пространството, в съвършената нищета.
Когато и последната сълза се отрони от очите ми, идва ред на фалшивата усмивка. И пак се впускам в търсене на доброто. Търся го, този път наново - с нови надежди и очаквания, с нови изчистени чувства, готови за втори път да бъдат смачкани. И някъде там го виждам - обляно в светлина, подготвено за мен да го хвана в ръка. Приближавам се, докосвам го и в този миг изчезва. Отново тъмнина. Къде се дяна доброто, къде отиде любовта? Сърцето ми вече е толкова нагънато, че се е превърнало в миниатюрно кълбо, навито от изменчиви чувства. Това малко кълбо обаче, не е загубило способността си да вярва, да обича. Затова пак, след като е изплакало себе си, отправя се да търси... какво? Доброта, любов? Не. Този път просто смисъл.
 Търси, търси - ден подир ден, нощ подир нощ и накрая толкова е уморено от търкаляне (а и нали е малко, нужна му е голяма сила да продължи), решава да поседне - ей там, в средата на безсмислието. Плаче, припомняйки си, после се усмихва очакващо - да не би някой без да има смисъл се влюби в усмивката му. Изведнъж осъзнава, че не е само. До него има някой - някой по същия начин лишен от смисъл, някой изгубил вяра - или може би никога не притежавал я изобщо. Кълбото започва да се уголемява, мъчи се да достигне тази съкрушена изстрадала душа. Накрая те се сблъскват, а от огромния сблъсък и силата на чувствата, се превръщат в едно. Едно голямо сътворение на природата, осмислено и укрепено. Сега вече един в друг, решават, че целият смисъл на света се крие именно в тях и в нищо друго - нито в заобикалящата ги тъмнина, нито в необятното време, а именно там - в туптящите олицетворения на живота сърца.




четвъртък, 17 април 2014 г.

Прокълната

          Сив град, сиви хора, сиво ежедневие, сив живот. Къде се намирам? Пак сама, изоставена. Вървя по тесните улици, а край мене все хора, хора… Минавам покрай тях незабелязано. Аз съм просто част от фона на техния живот, така отчаяно бореща се да заема важна част от него, но уви. За пореден път не успях. Мечтите ми бяха стъпкани в калта – пръст земя и огромна доза сълзи, солени и тежки. Отново плача. Изобщо спряла ли съм някога? Очите ми, подпухнали и влажни, озъртат се наоколо пак за Него. А той къде е? Не и при мен, никога. Сблъсквам се очи в очи с грозните лица на хората, мъчейки се да разпозная неговото. Ала те ме гледат странно, учудено, сякаш не ми е мястото тук, сред тях. А може би са прави, може би. Само че не знам къде мога да отида. Не знам къде е Той… Но дори и да знаех, дори и да знаех… Вероятно щях да се запътя натам, ала щях да се откажа по средата на пътя. Или пък може би щях да го намеря, макар че той би ме изгледал също толкова учудено като тия хора, вървящи около мен, и би ме отхвърлил. А тогава какво би ми останало? Всички надежди биха си отишли, мечтите ми щяха да се превърнат в сбъднати кошмари, сърцето ми щеше да повехне от мъка и разочарование, душата ми щеше да бъде напълно загубена. Сега поне мога да се надявам. 
           Не искам да го откривам, не още. Трудно е само аз да се боря, вече нямам сили, а за любовта са нужни двама. Вероятно до края на живота си все така ще продължавам да се лутам из тъмните и прашни улици, носещи спомените за нещо остаряло и погубено, което никога повече не ще се върне.




понеделник, 7 април 2014 г.

На ръба

Бъдеще, превърнало се в минало. Дали времето е една права, или пък по-скоро прилича на окръжност? Дали след като те загубих, някой ден ще се върнеш при мен, без дори да усетя липсата ти? Ще си спомняме ли за днешните дни с усмивка, или пък бихме дали всичко, за да забравим. Да забравя теб... не е в природата ми. Не съм създадена да съществувам без теб. Съзнанието ми е безкраен низ от спомени, надежди, щастие и болка, огънат във времето. Странно е. Бяхме толкова много часове, дни, години заедно, а в момента те няма и копнея за теб. Копнея така, както никога не съм копняла преди, дори когато бяхме заедно. Нужен си ми, за да се съвзема. В момента се намирам посред нищото, затъкната между реалността и фантазията. Ако се приближиш, ако ме докоснеш, ще ме извадиш от този порочен кръг. Спомени, надежди, щастие и болка... въртят се едно след друго, понякога и заедно всичките наведнъж и минават покрай мен, както навлизат, така и излизат. Обкръжават ме. Държат ме на ръба. Точно там, където не си ти. Дали си плод на разваленото ми съзнание или пък си образ на изгарящото ми сърце... Дали си този, когото искам, или пък онзи, който ще ме погуби? А защо не и двете. Ти си странен - също като мен. Обичаш различията, не се водиш по стандартите. Затова ли с теб е толкова трудно понякога? Всъщност доста често, като се замисля... Да, мислите преминават през главата ми, но не ме водят към теб и тялото ми тъгува, а сърцето плаче. Чуваш ли го? Или отново си прекалено далеч... А кога ще се върнеш? Кога ще го стоплиш в прегръдките си както едно време, не толкова отдавна? Заслужава ли си да се измъчвам заради теб. Та кой си ти? Просто някой или всъщност всичко? Временен ли си или си вечен? Накъде вървиш - към безкрайната линия на времето или по пътя на огънатата права. Кой от двата пътя ще те върне при мен? Или пък... О! Разбирам накъде си тръгнал. Опитваш се да избягаш толкова отчаяно, както аз се измъчвам да те открия. Порочен кръг. Вървим по ръба, на границата между реалността и фантазията. Спомени, надежди, щастие и болка... Няма те. Само те ми останаха - да ме поддържат жива, измъчена, едва поемаща си дъх, с едва биещо сърце, с едва нормално съзнание толкова, до колкото да си те представя. Да изгражда образа ти в най-голям детайл, да си присвоява аромата ти, да чезне в ръцете ти и да се топи под погледа ти. Че какво повече му трябва, за да съществува?