понеделник, 7 април 2014 г.

На ръба

Бъдеще, превърнало се в минало. Дали времето е една права, или пък по-скоро прилича на окръжност? Дали след като те загубих, някой ден ще се върнеш при мен, без дори да усетя липсата ти? Ще си спомняме ли за днешните дни с усмивка, или пък бихме дали всичко, за да забравим. Да забравя теб... не е в природата ми. Не съм създадена да съществувам без теб. Съзнанието ми е безкраен низ от спомени, надежди, щастие и болка, огънат във времето. Странно е. Бяхме толкова много часове, дни, години заедно, а в момента те няма и копнея за теб. Копнея така, както никога не съм копняла преди, дори когато бяхме заедно. Нужен си ми, за да се съвзема. В момента се намирам посред нищото, затъкната между реалността и фантазията. Ако се приближиш, ако ме докоснеш, ще ме извадиш от този порочен кръг. Спомени, надежди, щастие и болка... въртят се едно след друго, понякога и заедно всичките наведнъж и минават покрай мен, както навлизат, така и излизат. Обкръжават ме. Държат ме на ръба. Точно там, където не си ти. Дали си плод на разваленото ми съзнание или пък си образ на изгарящото ми сърце... Дали си този, когото искам, или пък онзи, който ще ме погуби? А защо не и двете. Ти си странен - също като мен. Обичаш различията, не се водиш по стандартите. Затова ли с теб е толкова трудно понякога? Всъщност доста често, като се замисля... Да, мислите преминават през главата ми, но не ме водят към теб и тялото ми тъгува, а сърцето плаче. Чуваш ли го? Или отново си прекалено далеч... А кога ще се върнеш? Кога ще го стоплиш в прегръдките си както едно време, не толкова отдавна? Заслужава ли си да се измъчвам заради теб. Та кой си ти? Просто някой или всъщност всичко? Временен ли си или си вечен? Накъде вървиш - към безкрайната линия на времето или по пътя на огънатата права. Кой от двата пътя ще те върне при мен? Или пък... О! Разбирам накъде си тръгнал. Опитваш се да избягаш толкова отчаяно, както аз се измъчвам да те открия. Порочен кръг. Вървим по ръба, на границата между реалността и фантазията. Спомени, надежди, щастие и болка... Няма те. Само те ми останаха - да ме поддържат жива, измъчена, едва поемаща си дъх, с едва биещо сърце, с едва нормално съзнание толкова, до колкото да си те представя. Да изгражда образа ти в най-голям детайл, да си присвоява аромата ти, да чезне в ръцете ти и да се топи под погледа ти. Че какво повече му трябва, за да съществува?




2 коментара :

  1. Някои хора, успявайки се да се изразят за себе си, успяват да се изразят и за милиони мълчащи души.

    ОтговорИзтриване