четвъртък, 17 април 2014 г.

Прокълната

          Сив град, сиви хора, сиво ежедневие, сив живот. Къде се намирам? Пак сама, изоставена. Вървя по тесните улици, а край мене все хора, хора… Минавам покрай тях незабелязано. Аз съм просто част от фона на техния живот, така отчаяно бореща се да заема важна част от него, но уви. За пореден път не успях. Мечтите ми бяха стъпкани в калта – пръст земя и огромна доза сълзи, солени и тежки. Отново плача. Изобщо спряла ли съм някога? Очите ми, подпухнали и влажни, озъртат се наоколо пак за Него. А той къде е? Не и при мен, никога. Сблъсквам се очи в очи с грозните лица на хората, мъчейки се да разпозная неговото. Ала те ме гледат странно, учудено, сякаш не ми е мястото тук, сред тях. А може би са прави, може би. Само че не знам къде мога да отида. Не знам къде е Той… Но дори и да знаех, дори и да знаех… Вероятно щях да се запътя натам, ала щях да се откажа по средата на пътя. Или пък може би щях да го намеря, макар че той би ме изгледал също толкова учудено като тия хора, вървящи около мен, и би ме отхвърлил. А тогава какво би ми останало? Всички надежди биха си отишли, мечтите ми щяха да се превърнат в сбъднати кошмари, сърцето ми щеше да повехне от мъка и разочарование, душата ми щеше да бъде напълно загубена. Сега поне мога да се надявам. 
           Не искам да го откривам, не още. Трудно е само аз да се боря, вече нямам сили, а за любовта са нужни двама. Вероятно до края на живота си все така ще продължавам да се лутам из тъмните и прашни улици, носещи спомените за нещо остаряло и погубено, което никога повече не ще се върне.




2 коментара :

  1. Хм напомня ми на моите преживявания. Браво :))

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не е нужно човек да е преминал през това, за да го усети. Човек го изживява на момента.

      Изтриване