събота, 7 юни 2014 г.

Сезони

Колко е хубаво.. да усещам онази свобода, която значеше всичко за мен едно време. Всъщност, не толкова отдавна. Но са минали сякаш хиляди години, изнизали са се толкова сезони.

Защо вдъхновението идва само когато съм тъжна? Само когато имам стимул да живея. Черпя сили от мъката, страданието е любимата храна на душата ми, сълзите пък - скъпо удоволствие в стъклена чаша за повехналите ми устни.  В щастието откривам мъка, а в мъката пък – щастие. Непрекъснатият кръговрат на живота. Години след години, сезони след сезони… Ти страдаш, непосредствено след това се смееш... Живееш.

Не е лесно да тъжиш. Изисква се сила да се отдадеш изцяло на болката, да я приютиш пред угасналата камина в дома си. Студено е, а болката носи още студ. Ти замръзваш, сковаваш се, но сърцето ти бие като обезумяло - великолепна музика за тъжната картинка. Сами сте в тъмната стая, няма светлина. Угаснали пламъци, купчина пепел, дъжд от мълчаливи, едва стичащи се с мъка сълзи. Зимата вилнее през отворения прозорец на стаята, на душата ти. Чудиш се, колко ли дълго ще продължи тази зима…

Още по-трудно е да тъжиш, когато всичко около теб излъчва щастие. Навън грее лятно слънце, чиито лъчи те галят през отворения прозорец. Въздухът е изпълнен със свежест, с нежност, с живот. А вътре в теб е гнило, озверено, умряло. По пътя си сълзите ти се разбиват в изкуствената усмивка, но сякаш тях никой не ги вижда. Та нали всеки вижда това, което му се иска? От една страна е хубаво - да можеш да тъжиш, без да е нужно да даваш обяснения защо. Нали дори и сам не знаеш... Но пък всички тези засмени лица, които живеят без да ти обръщат така желаното внимание – те са основната причина за мълчанието ти. Лятото е горещо. Горещи са и непрекъснатите сълзи, които се изпаряват от лицето ти мигновено, след като са докоснати от изгарящото, унищожаващо слънце.

Най-трудно и мъчително обаче е щастието на фона на болката. Ти се чувстваш щастлив, сърцето ти пее, но всички около теб те гледат с тъжен поглед, дори нямат сили да завиждат, подвластни на своите собствени проблеми. Времето е в унисон с чувствата ви, на всички вас. То не е егоистично, не се съсредоточава само върху една душа. Дори и да си щастлив, ти си обграден от нещастие и това те прави част от него. Навън вали, а след секунди изгрява слънце и се показва дъгата - така пъстроцветна, както и самият живот. После обаче завалява пак. И така ден подир ден, есента мени настроенията си, в душата й е хаос. Вятърът отразява тъжните й стонове и отчаяните викове, неочакваното бледо слънце пък – малкото останала надежда. Ти стоиш сам в щастието си. Няма с кой да го споделиш и тогава се питаш - "Щастлив ли съм всъщност?". Така е през есента. Нека да отмине, после ще дойде пролет - също толкова непостоянна, но пък носеща повече надежда. Пролетта е по-силна. Способна е да се справи със страданието, без да го показва на хората – само до толкова, колкото да не забравят, че и нея я има. Някъде там, сред сезоните…

Е, кой е твоят любим сезон?



понеделник, 2 юни 2014 г.

Присвояване

Няма значение какво създавам, ако нямам власт над него.
Нямам нужда от него, той изчезна. И въпреки това, чувствам го. Много по-близо до сърцето си от преди, много по-близо до ума ми. Сякаш той ме ръководи, всяко мое движение произтича от него и се връща обратно да потърси одобрението му. Усмивката му ме възбужда, онази усмивка, която казва "Това е моето момиче". Подчинявам му се, върша нещата вместо него, а той мълчаливо мързелува в душата ми. После отивам изморена при него, а той ме приютява в страданието си. Нощите ни са изпълнени с много алкохол, дим от цигари и горещи докосвания. Тогава се чувствам негова, но всъщност съм себе си. Само тогава действията ми зависят от мен самата, той не ме ръководи. Има власт само над тялото ми, но сърцето слуша мен. И на него това му харесва - да вижда как управлявам собствения си живот. Той е истински мъж, наслаждава се на уверените жени. Обаче като всеки мъж, изпитва желание да притежава
Затова на сутринта пак си ме присвоява и аз пак съм готова да му се подчинявам, защото пък така обичат жените - да са под контрол.
Знам, че каквото и да се случи, ще сме заедно. Той живее в мен. Може би именно той пише това сега. Дали наистина е така?
Подвластна ли съм му в момента...
Нека ме управлява, нека си ме присвоява.
Но през нощта ме пуска на свобода - да му покажа на какво съм способна. И той остава доволен. Телата ни се сливат в едно, но душите са разделени, и това е най-голямата свобода и наслада, която можем да изпитаме.

 
Такава е нашата любов. Така свободна и в същото време твърде задушаваща. Дори и да искаме, не можем да избягаме. Той е мен и аз съм него. Той е в ума, сърцето и тялото ми, а аз къде съм?