събота, 7 юни 2014 г.

Сезони

Колко е хубаво.. да усещам онази свобода, която значеше всичко за мен едно време. Всъщност, не толкова отдавна. Но са минали сякаш хиляди години, изнизали са се толкова сезони.

Защо вдъхновението идва само когато съм тъжна? Само когато имам стимул да живея. Черпя сили от мъката, страданието е любимата храна на душата ми, сълзите пък - скъпо удоволствие в стъклена чаша за повехналите ми устни.  В щастието откривам мъка, а в мъката пък – щастие. Непрекъснатият кръговрат на живота. Години след години, сезони след сезони… Ти страдаш, непосредствено след това се смееш... Живееш.

Не е лесно да тъжиш. Изисква се сила да се отдадеш изцяло на болката, да я приютиш пред угасналата камина в дома си. Студено е, а болката носи още студ. Ти замръзваш, сковаваш се, но сърцето ти бие като обезумяло - великолепна музика за тъжната картинка. Сами сте в тъмната стая, няма светлина. Угаснали пламъци, купчина пепел, дъжд от мълчаливи, едва стичащи се с мъка сълзи. Зимата вилнее през отворения прозорец на стаята, на душата ти. Чудиш се, колко ли дълго ще продължи тази зима…

Още по-трудно е да тъжиш, когато всичко около теб излъчва щастие. Навън грее лятно слънце, чиито лъчи те галят през отворения прозорец. Въздухът е изпълнен със свежест, с нежност, с живот. А вътре в теб е гнило, озверено, умряло. По пътя си сълзите ти се разбиват в изкуствената усмивка, но сякаш тях никой не ги вижда. Та нали всеки вижда това, което му се иска? От една страна е хубаво - да можеш да тъжиш, без да е нужно да даваш обяснения защо. Нали дори и сам не знаеш... Но пък всички тези засмени лица, които живеят без да ти обръщат така желаното внимание – те са основната причина за мълчанието ти. Лятото е горещо. Горещи са и непрекъснатите сълзи, които се изпаряват от лицето ти мигновено, след като са докоснати от изгарящото, унищожаващо слънце.

Най-трудно и мъчително обаче е щастието на фона на болката. Ти се чувстваш щастлив, сърцето ти пее, но всички около теб те гледат с тъжен поглед, дори нямат сили да завиждат, подвластни на своите собствени проблеми. Времето е в унисон с чувствата ви, на всички вас. То не е егоистично, не се съсредоточава само върху една душа. Дори и да си щастлив, ти си обграден от нещастие и това те прави част от него. Навън вали, а след секунди изгрява слънце и се показва дъгата - така пъстроцветна, както и самият живот. После обаче завалява пак. И така ден подир ден, есента мени настроенията си, в душата й е хаос. Вятърът отразява тъжните й стонове и отчаяните викове, неочакваното бледо слънце пък – малкото останала надежда. Ти стоиш сам в щастието си. Няма с кой да го споделиш и тогава се питаш - "Щастлив ли съм всъщност?". Така е през есента. Нека да отмине, после ще дойде пролет - също толкова непостоянна, но пък носеща повече надежда. Пролетта е по-силна. Способна е да се справи със страданието, без да го показва на хората – само до толкова, колкото да не забравят, че и нея я има. Някъде там, сред сезоните…

Е, кой е твоят любим сезон?



1 коментар :