сряда, 9 юли 2014 г.

Сутрин в сърцето ми

Само ти ми остана. И мириса на кафе сред утринните слънчеви лъчи.
Седим двама с теб и се усмихваме. Май сме щастливи. Готови сме да посрещнем предизвикателствата на новия ден заедно - какво по-голямо щастие от това? Гледам те и се смея, толкова си красив - как отпиваш на малки глътки кафето си, как държиш цигарата между палеца и показалеца съвсем в края й, как разсеяно поглеждаш навън, замечтан или може би върнат в някой тъмен спомен. Не знам, ти си загадка. Дори и за мен. А аз ти се откривам в цялата си същност, стоя точно пред теб на малката масичка. Виж ме, разгадай ме. Цялата съм твоя. Слънцето си играе с цвета на косата ти. Сигурна съм, че снощи беше черен. Днес е странно светъл - като течността в чашата ти. Пушиш шумно - навик, от който така и не се отучи за прекалено дългите години, в които те познавам. Не мога да си представя някой друг да пуши така. Това си само ти - уникален, неустоим, единствен. Седя в ъгъла на стаята - както винаги, в твоята сянка. Но това не ми пречи, стига да имам възможността да те наблюдавам. И по възможност, отблизо.
Най-накрая привършваш кафето си и загасяш цигарата в пепелника. Ставаш от масата и с крива усмивка в левия ъгъл на устата ти, точно там, където се образува малката едва забележима трапчинка, ми казваш, че отиваш да се приготвиш. Размърдвам се на стола си. Сякаш изплувах от някакъв транс. Осъзнавам, че кафето ми е изстинало съвсем недокоснато, а цигарата е изгаснала в ръката ми. Но как да забележиш... нали имаш очи само за себе си? Няма нищо, мога и сама да се грижа за себе си. Последвам те в спалнята. Вътре цари пълен хаос, има дрехи навсякъде, бутилка вино се търкаля по дървения под, а две чаши заплашително се поклащат на ръба на нощното шкафче. Бързам да ги преместя. Така, както си се развилнял из стаята, нищо чудно да ги бутнеш с ръкава на ризата си докато си търсиш панталоните. Сядам в края на леглото и те наблюдавам. Ти започваш да се изнервяш - всяка сутрин не можеш да си намериш нещо. Днес са панталоните, вчера беше часовника, онзи ден пък вратовръзката. Казах ти да тръгнеш без вратовръзка и без часовник, но ти ме изгледа остро:
- Изключено. По-скоро няма да отида на работа, отколкото да пропусна нещо толкова важно.
На свой ред те погледнах въпросително и попитах:
- Че защо? Какво толкова ще стане, да не би шефа ти да те оглежда всеки път от глава до пети как си облечен?- Засмях се. Ти само поклати глава и каза толкова тихо, че се зачудих дали съм чула правилно:
– Още си малка и не разбираш.
Наистина не разбирах. Не разбирах какво толкова не разбирам, но предпочетох да си замълча. От тогава не задавам въпроси, особено такива. Гледам да си мълча и да ти се любувам тихо, отдалече. И тази сутрин е така, старая се да ти се харесам - не те питам неща, които биха ти се сторили глупави и пак би ми казал, че съм малка. Мразя да го казваш, а от както се познаваме, го правиш толкова често - по-често, отколкото пием кафе и пушим цигари. А ние се познаваме доста дълго време.
Тази сутрин си по-разсеян от друг път, и бързаш повече. Изнервяш се по-бързо, а и кафето си изпи по-бързо от обикновено. Страхувам се да попитам на какво се дължи настроението ти. И без това ми спестяваш всичко, което може да се спести на едно момиче, което използваш само за компания, когато се чувстваш самотен, нищо че с това момиче сте преживели какво ли не - от любов до раздяла и сега се намирате някъде на пътя между двете.
Ядосваш се, че седя толкова кротко и изобщо не си помръдвам пръста.
- Няма ли да ми помогнеш? - И все пак, го казваш с някаква прикрита нежност. Онази нежност, която пазиш само за най-късните часове на нощта, когато слънцето е скрито и няма любопитни погледи наоколо. Въпреки че се проявява само тогава, аз все пак я откривам и в някои твои изказвания. Като това например. И то ми дава повод за размисъл през целия ден, докато подреждам разхвърляната стая и сменям чаршафите, докато подновявам кафето си и сядам на мястото ти с книга в ръка срещу слънчевите лъчи. Нали те няма, и аз мога да се поглезя с малко внимание, докато не гледаш. Тази твоя прикрита нежност все още поддържа пламъкът вътре в мен. Сигурна съм, че някой ден ще се разрази огромен пожар. Ще достигне и до твоето сърце. Сигурна съм, просто не тази сутрин.
- Не знам къде са ти панталоните - тихо казвам. Ти не ми отвръщаш остро, само поклащаш глава и въздишаш. - Виж, имам един запазен чифт в това чекмедже, от онази нощ, в която си донесе много дрехи. - Ставам от леглото и отивам до шкафа, но ти хващаш ръката ми нежно. Да, онази нежност, как само топли сърцето ми... усещам разрасналия се огън там.
- Обичам те.
- И аз те обичам - усмихвам ти се и изваждам сгънатите панталони.
- Благодаря. - Целуваш ме по бузата. След малко си напълно готов и излизаш от апартамента, оставяйки след себе си аромат на кафе и любов.
Същата вечер се появяваш с голям куфар, с рошава като на хлапак коса , което изглежда смешно на фона на изтупания ти вид със сако и риза със златни ръкавели, и скъп часовник... и червена роза в едната ръка. Усмихвам се и плахо поемам розата. Забравил си да махнеш бодлите, но не се тревожи, така ми харесва. Правя ти място да минеш с тежкия куфар и затварям вратата. Приех те в дома си, но и двамата знаем, че този дом е бил винаги наш, ти винаги си принадлежал на него, както принадлежиш и на сърцето ми. И няма значение, че сутрин винаги си много разсеян, а после ставаш изнервен, и чак накрая се сещаш, че ме обичаш... нямат значение бодлите по розата, сърцето ми е готово да се забият в него... няма значение това, че за теб съм просто добрата стара приятелка, при която се прибираш всяка нощ и чувствайки я толкова близка, често я бъркаш с любовница... Нали сега си тук? Тук ще бъдеш и на сутринта, нищо че всяка секунда очаквам пак да се озовеш в някакъв твой далечен свят и да решиш да ме напуснеш, завлачил тежкия куфар по тесния коридор. Знам, че все някога ще се върнеш. А аз ще бъда тук в сянката на утринното слънце, с чаша изстинало кафе пред себе си и умираща цигара в ръката, със забити бодли в сърцето, очаквайки те.


събота, 5 юли 2014 г.

Споменът


Исках да пиша. За това как той ме караше да се чувствам през онези далечни години. През годините, когато все още бяхме деца. Може би не бяхме в състояние да осъзнаем какво наистина се случва с нас, а може би всичко бе просто плод на въображението ни. Някаква изопачена истина, която постепенно щяхме да превърнем в лъжа. В горчив спомен. Толкова горчив, с вкуса на онзи ментов сладолед, топящ се под горещото лятно слънце, докато той кротко ми се усмихваше. Спомням си как ме гледаше в онзи момент. Усмивка бе грейнала на лицето му, отразена в очите му, докато те шареха нагоре-надолу по тялото ми. Той не продума. Не каза нито дума. Но може би защото знаеше, че думите в онзи момент са излишни. Ала аз просто не можех да мълча. Притеснявах се, когато бях насаме с него. Все още не бях свикнала да чувам биенето на сърцето му толкова близо до моето. И аз се усмихвах. Но моята усмивка бе срамежлива, едва доловима, не настоятелна като неговата. Въпреки това, той я откриваше. Предизвикваше я да се ражда отново и отново, а за сметка на това неговата за миг не се изпари от красивото му лице. 
Всички казваха, че много си приличаме. Като брат и сестра. Може би използваха това сравнение, защото действително бяхме на една и съща възраст и прекарвахме цялото си свободно време заедно. На пръв поглед имахме очи с еднакъв цвят и форма, косите ни притежаваха един и същ оттенък. Но ако можеше да се загледаш по-добре в очите ни, щеше да установиш, че неговите са с един нюанс по-тъмни. С цвят на кестен, докато моите по-скоро бяха лешникови. А и често в неговите очи светеше онази палава искрица, пламъчето, което говореше много за душата му. Докато моите очи се пълнеха със сълзи… Косата му беше по-тъмна. Моята граничеше с руса, а неговата бе кестенява. Дребни неща, но ако продължиш да се замисляш за различията в нас двамата, щеше да разбереш, че те никак не са малко. Може би точно затова се случи така. Е, в началото, както споменах, всичко изглеждаше прекрасно. Еднакво, нормално, съвършено. Споделяхме едни и същи интереси, говорихме си на най-различни теми, интересни и за двама ни. Красиво беше – нашето приятелство. До момента, в който не му позволихме да се промени. Постепенно започна да изменя формата си, да сменя цвета си като хамелеон, нагаждащ се според породилата се ситуация. И в един момент, ние вече не бяхме просто приятели. Макар и никой от двамата да не искаше да го признае, то витаеше във въздуха, запълваше тишината, която започна все по-често и по-често да се появява, докато сме заедно. През тези моменти, в които не говорехме, ние се изучавахме взаимно. Погледите ни обхождаха телата ни, но някак прикрито. Опитвахме се да не изглежда толкова очевидно. Но не се получаваше при нито един от двамата. Освен, че опознавахме външността си, постепенно успявахме да навлизаме и по-дълбоко. Погледите ни пронизваха кожата ни, на местата където бяха раните, получени при надбягванията, и стигаха до душата. Погалваха я нежно, топлеха я и я караха да не се чувства чак толкова самотна. 
Постепенно заменихме детските игри със стоене навън до късно през нощта. Цигарите и алкохола заместиха сладоледите и ледените сокчета. Преди обичах да усещам горчивия вкус на ментовия сладолед, с който той ме черпеше всеки път, когато се разхождахме из Градската градина. След това започнах да свиквам с трапчивия вкус на бирата, която купуваше преди срещите ни. Обичахме да сядаме на широката дървена люлка с лице към тъмната река, в която се отразяваше залязващото слънце. 
И в една такава лятна вечер, той впи устните си в моите, заедно с полепналия по тях вкус на студена бира. Това се случи веднага след като му съобщих, че след месец заминавам в друг град. Завинаги. И няма да се върна. Всичко беше заради родителите ми, целящи да ми осигурят по-добро бъдеще в по-голям град. И двамата мълчахме известно време, преди той да доближи лицето си достатъчно близо, за да ме целуне. Направи го бързо, после се отдръпна и отпи от стъкленото шише. Да, не беше никак романтично. Но ми хареса. Защото това беше първата ни целувка. И щеше да се запечата в съзнанието ми за години напред. Извъртя погледа си настрани, целейки да не го срещне с моя. Аз наведох глава срамежливо и се загледах в реката. Изминаха няколко минути. Наоколо нямаше никого, бяхме сами. Тишината бе нарушавана единствено от крясъците на белите гларуси, кръжейки над водата и звукът от движещата се към гърлото му бира, а след това последвалото шумно преглъщане. 
- Съжалявам – успях да изрека.
- Недей… Не си ти виновна, разбирам те – отвърна с пресипнал глас. Сълза се стече от окото ми. Само след месец щях да съм толкова далече от него, на хиляди километри от тук. Нямаше да мога да се радвам на красивата му усмивка и сладкия му глас. Вечерите ми щяха да бъдат самотни без него, мислите ми постоянно щяха да се въртят в миналото, а лицето ми щеше да погрознее, пропито от солени сълзи. Протегнах ръката си към него и той побърза да я улови. Стана ми толкова приятно от допира му. Остави шишето на земята и се обърна към мен, слагайки другата си ръка на лицето ми. Усетих мекотата на кожата му и прекрасният аромат, впит в нея. 
- Обичам те – каза ми. А аз отдавна го знаех. Той също беше сигурен, че го знам. Но в онази вечер за пръв път говорихме открито за чувствата си. В онази вечер всички прегради се разрушиха, именно заради онази спонтанна целувка. Отново ме целуна. А аз се постарах да удължа целувката. Езиците ни се преплетоха един с друг и се впуснаха в любовен танц. Ръцете ни докосваха телата ни, понякога нежно, друг път страстно. Целувахме се отново и отново. Тази вечер беше само наша. Позволихме на душите си да се разкрият, да се излеят чрез докосванията. Всичко беше толкова красиво. Той беше мой, аз бях негова. Завинаги. Сякаш бяхме попаднали в приказка. В нашата приказка. Но разбира се, няма приказка без край.


Имах нужда да пиша. Да разкажа как се почувствах след това. Един месец ние се държахме така, сякаш бяхме най-лудо влюбените хора на планетата. Буквално всяка минута бяхме заедно. Докосвахме се, опознавахме се повече, говорихме си, смяхме се, плачехме заедно. Но този един месец отлетя толкова бързо… Като полетът на гларус, кръжейки над дълбоката река и после изчезвайки от хоризонта… Завинаги. 
Заминах си. Дори не си казахме последно „Сбогом“. Това само щеше да изсипе още сол във вече получилите се рани. Помня какво си казахме за последно. За пръв и последен път му казах, че го обичам. А той ми се усмихна, целуна ме по челото и отвърна „Не го забравяй“. През последните ни срещи аз не спирах да плача. Седях сгушена в него и сълзите ми падаха върху тениската му, оставяйки мокри петна. Той галеше косите ми и шепнеше тихо. Казваше ми, че никога няма да забрави за годините, които споделихме заедно. Уверяваше ме, че на никое друго момиче няма да каже същите думи, които каза на мен. Че ще ме обича вечно и ще се надява да се върна. И до тогава ще ме чака. Аз го поглеждах невярващо, а той ме целуваше. През тези години ние бяхме всичко – съученици, приятели, брат и сестра, но никога любовници. Нямахме нормална връзка. Всъщност, може би бяхме още малки за това. Едва навлезли в пубертета. Но годините не ни пречеха да можем да изпитваме любов един към друг. Толкова истинска, толкова разрушаваща. Тя беляза живота и на двама ни. След раздялата не ми остана нищо, освен спомените. Спомените за онези прекрасни летни дни, прекарани в двора на училище, в градината, в прегръдките му, в сърцето му. Нямаше да го забравя. Не можех. И един ден щях да се върна при него. Щях да се върна и да остана. Завинаги.

вторник, 1 юли 2014 г.

Вървя след теб



Вървя зад теб. Не те изпускам от поглед, а ти не спираш да вървиш. Дъждът се лее над нас. Към свечеряване е. Кехлибарените лъчи на залязващото слънце се пречупват в капките, придавайки красив отенък на картината. Зад теб съм, а ти продължаваш да вървиш. Раните ми кървят. От доста време все така зад теб вървя по калния път. И често падах, често се ранявах, но винаги се изправях, готова да продължа напред, зад теб. Сега пътят ни е белязан с капки кръв. Нашият път? По-скоро ничий. Аз просто вървя след теб. Не знам накъде отиваш, няма значение за мен. Нали сме двама... Обещах на себе си да се боря за теб, да те следвам дори до края на света, за да заслужа вниманието ти. И да се съгласиш да вървя рамо до рамо с теб. Обещах си.
Вървя, макар лютите рани да не спират да кървят, а дъждът да жили сърцето ми. Трудно е. Но нали такъв е животът? А и нали ти си моят живот? Вървя. Зад теб съм. Чудя се кога ли най-сетне ще погледнеш назад...