сряда, 9 юли 2014 г.

Сутрин в сърцето ми

Само ти ми остана. И мириса на кафе сред утринните слънчеви лъчи.
Седим двама с теб и се усмихваме. Май сме щастливи. Готови сме да посрещнем предизвикателствата на новия ден заедно - какво по-голямо щастие от това? Гледам те и се смея, толкова си красив - как отпиваш на малки глътки кафето си, как държиш цигарата между палеца и показалеца съвсем в края й, как разсеяно поглеждаш навън, замечтан или може би върнат в някой тъмен спомен. Не знам, ти си загадка. Дори и за мен. А аз ти се откривам в цялата си същност, стоя точно пред теб на малката масичка. Виж ме, разгадай ме. Цялата съм твоя. Слънцето си играе с цвета на косата ти. Сигурна съм, че снощи беше черен. Днес е странно светъл - като течността в чашата ти. Пушиш шумно - навик, от който така и не се отучи за прекалено дългите години, в които те познавам. Не мога да си представя някой друг да пуши така. Това си само ти - уникален, неустоим, единствен. Седя в ъгъла на стаята - както винаги, в твоята сянка. Но това не ми пречи, стига да имам възможността да те наблюдавам. И по възможност, отблизо.
Най-накрая привършваш кафето си и загасяш цигарата в пепелника. Ставаш от масата и с крива усмивка в левия ъгъл на устата ти, точно там, където се образува малката едва забележима трапчинка, ми казваш, че отиваш да се приготвиш. Размърдвам се на стола си. Сякаш изплувах от някакъв транс. Осъзнавам, че кафето ми е изстинало съвсем недокоснато, а цигарата е изгаснала в ръката ми. Но как да забележиш... нали имаш очи само за себе си? Няма нищо, мога и сама да се грижа за себе си. Последвам те в спалнята. Вътре цари пълен хаос, има дрехи навсякъде, бутилка вино се търкаля по дървения под, а две чаши заплашително се поклащат на ръба на нощното шкафче. Бързам да ги преместя. Така, както си се развилнял из стаята, нищо чудно да ги бутнеш с ръкава на ризата си докато си търсиш панталоните. Сядам в края на леглото и те наблюдавам. Ти започваш да се изнервяш - всяка сутрин не можеш да си намериш нещо. Днес са панталоните, вчера беше часовника, онзи ден пък вратовръзката. Казах ти да тръгнеш без вратовръзка и без часовник, но ти ме изгледа остро:
- Изключено. По-скоро няма да отида на работа, отколкото да пропусна нещо толкова важно.
На свой ред те погледнах въпросително и попитах:
- Че защо? Какво толкова ще стане, да не би шефа ти да те оглежда всеки път от глава до пети как си облечен?- Засмях се. Ти само поклати глава и каза толкова тихо, че се зачудих дали съм чула правилно:
– Още си малка и не разбираш.
Наистина не разбирах. Не разбирах какво толкова не разбирам, но предпочетох да си замълча. От тогава не задавам въпроси, особено такива. Гледам да си мълча и да ти се любувам тихо, отдалече. И тази сутрин е така, старая се да ти се харесам - не те питам неща, които биха ти се сторили глупави и пак би ми казал, че съм малка. Мразя да го казваш, а от както се познаваме, го правиш толкова често - по-често, отколкото пием кафе и пушим цигари. А ние се познаваме доста дълго време.
Тази сутрин си по-разсеян от друг път, и бързаш повече. Изнервяш се по-бързо, а и кафето си изпи по-бързо от обикновено. Страхувам се да попитам на какво се дължи настроението ти. И без това ми спестяваш всичко, което може да се спести на едно момиче, което използваш само за компания, когато се чувстваш самотен, нищо че с това момиче сте преживели какво ли не - от любов до раздяла и сега се намирате някъде на пътя между двете.
Ядосваш се, че седя толкова кротко и изобщо не си помръдвам пръста.
- Няма ли да ми помогнеш? - И все пак, го казваш с някаква прикрита нежност. Онази нежност, която пазиш само за най-късните часове на нощта, когато слънцето е скрито и няма любопитни погледи наоколо. Въпреки че се проявява само тогава, аз все пак я откривам и в някои твои изказвания. Като това например. И то ми дава повод за размисъл през целия ден, докато подреждам разхвърляната стая и сменям чаршафите, докато подновявам кафето си и сядам на мястото ти с книга в ръка срещу слънчевите лъчи. Нали те няма, и аз мога да се поглезя с малко внимание, докато не гледаш. Тази твоя прикрита нежност все още поддържа пламъкът вътре в мен. Сигурна съм, че някой ден ще се разрази огромен пожар. Ще достигне и до твоето сърце. Сигурна съм, просто не тази сутрин.
- Не знам къде са ти панталоните - тихо казвам. Ти не ми отвръщаш остро, само поклащаш глава и въздишаш. - Виж, имам един запазен чифт в това чекмедже, от онази нощ, в която си донесе много дрехи. - Ставам от леглото и отивам до шкафа, но ти хващаш ръката ми нежно. Да, онази нежност, как само топли сърцето ми... усещам разрасналия се огън там.
- Обичам те.
- И аз те обичам - усмихвам ти се и изваждам сгънатите панталони.
- Благодаря. - Целуваш ме по бузата. След малко си напълно готов и излизаш от апартамента, оставяйки след себе си аромат на кафе и любов.
Същата вечер се появяваш с голям куфар, с рошава като на хлапак коса , което изглежда смешно на фона на изтупания ти вид със сако и риза със златни ръкавели, и скъп часовник... и червена роза в едната ръка. Усмихвам се и плахо поемам розата. Забравил си да махнеш бодлите, но не се тревожи, така ми харесва. Правя ти място да минеш с тежкия куфар и затварям вратата. Приех те в дома си, но и двамата знаем, че този дом е бил винаги наш, ти винаги си принадлежал на него, както принадлежиш и на сърцето ми. И няма значение, че сутрин винаги си много разсеян, а после ставаш изнервен, и чак накрая се сещаш, че ме обичаш... нямат значение бодлите по розата, сърцето ми е готово да се забият в него... няма значение това, че за теб съм просто добрата стара приятелка, при която се прибираш всяка нощ и чувствайки я толкова близка, често я бъркаш с любовница... Нали сега си тук? Тук ще бъдеш и на сутринта, нищо че всяка секунда очаквам пак да се озовеш в някакъв твой далечен свят и да решиш да ме напуснеш, завлачил тежкия куфар по тесния коридор. Знам, че все някога ще се върнеш. А аз ще бъда тук в сянката на утринното слънце, с чаша изстинало кафе пред себе си и умираща цигара в ръката, със забити бодли в сърцето, очаквайки те.


Няма коментари :

Публикуване на коментар