неделя, 6 ноември 2016 г.

Черните пеперуди, пърхащи в онези боровинкови нощи и солени утрини

Веднъж, когато бях много малка, четох един разказ, разказваше се за пеперуди. До колкото си спомням, бяха черни. От страниците му се носеше мирис на морски бриз, такъв, какъвто никога не би си помислил, че може да съществува - горчив, с цвят на боровинкови нощи. Да, много добре помня, че нощите в разказа бяха такива - сладко-горчиви, мокри от сълзи и от море. А пеперудите... пеперудите бяха черни - като нощта, в която летяха. Като нощта, в която умираха...
А сутринта крехките им телца се превръщаха в морска пяна и отплаваха с вълните надалече, надалече... към безкрая. А скалите, плачейки, се ронеха, и те може би са искали да отплават. Но скалата е твърда, тя е камък, пръст и пепел, тя е твърда, но се рони, а пеперудите - те са крехки, но са черни, ако ги погалиш, сякаш галиш острие - те прорязват, изгарят, пърхат... вътре в теб... вътре в нощта с мирис на боровинки... вътре в утрините, с вкус на солена пяна.
Пясъкът беше ронлив, но не прекалено... Достатъчно студен, че да измръзнеш и да можеш да потънеш в него... като мъртвец... като черна пеперуда. И нощите, и утрините постоянно летяха. Бяха черно-бели, изящно тъжни, съвършено еднакви...
А времето летеше, и вълните продължаваха да се разбиват в скалите, които се трошаха от тежестта на ласките им.
Пеперудите не свършваха. Раждаха се отново и отново, постоянно, всяка утрин, и всяка вечер умираха. В този свят не съществуваше краят. Нямаше истинска смърт или истинско щастие. Всичко беше еднообразно и твърде предсказуемо. Само скалите не спираха да се ронят...
И един ден се сгромолясаха в морето. Смачкаха вълните, техните най-първи ласкатели. А пеперудите... те отлетяха надалече... но крехките им крила не бяха способни на далечен летеж, и затова паднаха. И не можаха да се надигнат отново. А нощите... те се самопогълнаха в някаква черна дупка, наслаждавайки се на боровинковия си вкус. А утрините... те се задушиха в морския си мирис. Гърлата им се напълниха със сол и те въздъхнаха за последно. А скалите... те бяха щастливи. Те внесоха хаос, но бяха се осмислили, попадайки в прегръдките на онова, що вечно ги бе докосвало нежно и приканващо в продължение на вечност, онова, що не им даваше мира, в него те пропаднаха... В неговите прегръдки те умряха.




петък, 28 октомври 2016 г.

Мастило

Промъквам се тихо по стълбите към неговия дом. Не трябва никой да ме чуе. Той е тайна.
Здрачът се излива през прозорците на блока, огрява нетърпението ми в тъмно синьо. Душата ми е като мастило... Капе, стича се по стълбите. Дано никой не се подхлъзне в тъмното.
Стигам до звънеца. Не мога да позвъня. Паля цигара, облегната на вратата му. Знам, че ще усети цигарите ми. Както и парфюма. Дори и след толкова много време, не би го забравил.
Опитвам се да забавя времето още малко. Да си поживея така чиста за последно. Вляза ли през тази врата, няма да изляза същата.
Да можеше да остана там завинаги... Да беше се превърнал този апартамент в мой затвор, а той в мой пазител. И винаги да е здрач, и душата ми да продължава да капе като развалена.
Виждам, че се е образувала локва под краката ми. Време е да влизам, ако не искам да се удавя сама.
Гася цигарата в мастилото и се обръщам, готова най-после да позвъня. Но той е там... Воайорът на моя живот, на моята душа. Ръцете му са тъмно сини. Докосвал се е до душата ми, изглежда. И със същите тези ръце ме притегля, обгръща, целува... прави ме цялата синя, дави ме в самата мен. Но никой не трябва да вижда!
Вкарва ме вътре. Груб е. Разбира се, че е груб, винаги е бил. Но нали затова съм тук? Бута ме на леглото, а аз имам чувството, че потъвам надълбоко. Плувам с него, без да знам как се плува. Живея чрез него, без да знам какво е живот.
Здрачът и душата ми се сливат. Мастило... наситено тъмно синьо. Навсякъде е. Кипи от нас, прелива.
Аз съм в затвор, и всъщност това е животът. Клетката ми се напълва, душата ми ме дави. Удавя и двама ни в мастилено синьо.
Но никой не трябва да разбира.


вторник, 27 септември 2016 г.

На първия ред на отчаянието

      Светът е такъв, че се преобръща, когато най-малко очакваш. Мислиш си, че най-после си го надиграл, държиш живота си в свои ръце, но не - той е там, чакайки най-неподходящия момент да ти го вземе. И вътрешно ти го знаеш. Не се учудваш на жалките му изненади. Не. Всъщност те доста те забавляват. Интересно ти е какво ще се случи в следващия момент. Не ти пука дори да е най-ужасното нещо, от което си се страхувал. Не можеш да направиш нищо, но пък е интересно - да наблюдаваш живота си отстрани. Този поглед ни дава мъката и мамка му, трябва да сме й адски благодарни за това. Все едно се намираш на най-предния ред в театър и наблюдаваш представлението на живота си отблизо. Можеш да чуеш как актьорите дишат, усещаш влагата по кожата си, приглушеното тупане на сърцата им в своето... И наистина, приятно е. Приятно е да се намираш в отчаяние. Няма какво да губиш, нямаш нищо, нямаш контрол дори над собствения си живот... и кой казва, че това е ужасно? – само този, който не го е изпитал. Аз знам, че това е чувството, което поражда най-чистото вдъхновение. Това е чувството, което всеки изпитва преди да умре.

      И по дяволите, приятно е.

петък, 2 септември 2016 г.

Защо мислиш, вярата ми 
се превърна в отмъщение? 
Какво се случва с ангелите, 
които заслужават да умрат?
Ти ме прокле с очите си, 
а аз запазих тези очи 
в сърцето си. 
Сега те горят в мен, 
убиват ме отвътре... 
както един ангел, 
който заслужава да умре
...умира.


вторник, 12 юли 2016 г.

Не още. Диалог със себе си.

Диалог със себе си

- Намирам се на дъното. Не мога да изплувам... Какво да правя?
- Стой там, където си.
- Не искам.
- Но трябва.
- Защо пък да трябва да страдам?
- Защото си човек. Не живееш само за да бъдеш щастлива.
- Знам това... и все пак... искам да знам, че нещата имат смисъл.
- Но разбира се, ти няма как да знаеш това. Не зависи от теб.
- А какво зависи от мен?
- Да бъдеш себе си. Дори това да е най-ужасният човек, раждал се на света. Ти трябва да бъдеш този човек. Светът има нужда от теб. Затова си на дъното, сега схващаш ли?
- Значи съм най-ужасният човек на света... Какво разочарование.
- О, не. Никой не е чак толкова ужасен. Не и пред себе си. 
- Вече спрях да те разбирам... Вече спрях да откривам себе си. Сигурно ще спра и да се търся. И тогава какво?
- Тогава изчезваш.
- Значи умирам?
- Умирането е лесно. По-трудно е да дишаш и да си изгнил отвътре. Да съществуваш, но да не живееш.
- Господи, накъде съм се запътила...
- Точно натам, където трябва да стигнеш. Точно натам, където в последния си дъх ще намериш себе си. И ще изпиташ облекчение от целия живот, прекаран в мъка. Тогава вече ще бъдеш щастлива. Но не тук. Не още.

понеделник, 11 юли 2016 г.

... Умирам...

Пътувахме цялото семейство към останалото семейство. Пътувах там, където беше той, неподозирайки за пристигането ми, за съществуването ми от 10 години насам. Навлизахме в града и от прозореца на колата зад всеки ъгъл търсех неговото лице. Подминавахме все хора, всякакви хора, но отчаяно извръщах поглед когато срещах очите им. Защото те не бяха неговите. Жадувах за него... жадувах го толкова дълго. Бях готова да се стопя в краката му, само да ме погледнеше. Бях готова да умра, само да ме докоснеше. Търсех го. Молех се. Исках го, него единствено. И всеки следващ път - надявах се...
Пристигнахме. Разтоварихме багажа и се качихме в апартамента на дядо и баба. Естествено, чакаше ни вкусен обяд, но аз отказвах да се храня. Отказвах да живея, бавно прогресиращо. Първо намалих съня, после храната... въпрос на време беше един ден да откажа да дишам. Нямаше смисъл да дишам, ако не дишах същия въздух заедно с него. Нямаше смисъл да се храня, ако от другата страна на семейството ми не седеше той. Нямаше смисъл да спя, ако не беше в прегръдките му. Нямаше смисъл от мен, ако не бях негова...
Загледах се в телевизора... и го видях. Даваха го по новините. Спечелил златна купа с отбора си. О, как се гордея с него. Как искам да го разцелувам, как искам да потъна в щастието му... Но не мога. Виждам го, а той е толкова далече. Сън ли е? Събуждам се и пак сама съм. Реших да изляза навън. Стоя на пейката пред блока и го чакам... О, дали някога ще дойде? 
Сяда на пейката до мен. Мълчаливо, усмихвайки се... като едно време. Поглеждам смаяно. Наистина е той. Поздравява ме. А аз продължавам да имам чувството, че се намирам в сън. В най-мечтания ми сън...
- Помниш ли ме? - питам плахо.
- Никога не съм спирал да мисля за теб.
...
- Какво? Мислех, че си ме забравил.
- Не. Дойдох за теб. 
... Хваща ръката ми нежно. Толкова е топъл... Кожата му е толкова мека и почерняла от слънцето. Обичам го. Готова съм да изчезна. Но продължавам да бъда при него. Сърцето ми ще се пръсне. Сълзи потичат от очите ми и аз засрамено се опитвам да ги прикрия.
- Недей да плачеш. Това от радост ли е? Ще остана. Обещавам.
- Завинаги ли?
- Ако това е, което ти искаш...
... Разбира се. Та аз го обичам! И какво сбъднато щастие ще е, ако зная, че и той... че и той ме обича.
- Как ме намери?
- Ти винаги си била тук. Помня те. 
- Родителите ми ще полудеят от радост, щом им кажа, че съм те срещнала. Те знаят всичко. Не можех да крия.
- Не се тревожи за нищо. Сега си моя.
... Толкова красиви думи, толкова бленувани... И всичко се случва наистина. Този път не е сън или измислица. Този път наистина държа ръката му. Усещам как кръвта кипи във вените му. Чувствам как живее,и как чрез него живея аз. 
... Целува ме.
Толкова нежно и красиво. Като първа целувка, сякаш така можем да заличим следите от другите преди нас. Сякаш така можем да изтрием изминалите години и да бъдем щастливи. 
... Влюбвам се. За милионен път. Влюбвам се само и единствено в него. Всеки ден, всяка секунда... 
Обичам го.
Навън става студено. Но ние не се прибираме. Вечерта пада върху нас и ни обвива топло, притискайки ни по-близо един към друг. Отдаваме се на любовта си. Отдаваме се на миналото, на бъдещето. Обичам го в тази секунда така, както го обичах цели 10 години и както няма да спра още цяла вечност. Нощта прекарвам в прегръдките му. Не заспиваме. Разказваме си истории. Той е толкова щастлив. О, Господи, за пръв път живея! Запази ме в тази нощ до него, направи ме част от тялото и душата му. Нека не бъда нищо друго. Нека бъда само негова.
...
Но утрото настъпва. Слънцето студено ни погалва. Има нещо мрачно в тази нова светлина. Нощта бе по-топла. 
Той се отдръпва от мен, сякаш стреснат от слънцето.
- Но къде отиваш? - плахо го питам.
- Трябва да вървя.
- Не можеш ли да останеш? Умолявам те... 
- Платиха ми да остана само до утрото. 
...
Бързо изтупва дрехите си и вече обръщайки ми гръб едва доловимо го чувам да отговаря на въпроса ми "Кой?":
- Родителите ти.
...
Изоставя ме.
Аз не дишам.
Аз не съм негова.
А можех да бъда...
Аз съм ничия и съм нищо.
Топя се от студ под слънцето...
Умирам.



четвъртък, 16 юни 2016 г.

Четвъртък

     Няма по-голяма перфектност и изящество от съвместната работа на двама влюбени. Особено в професионален план, когато ролите от връзката се пренасят в ролите на бизнеса и всичко е дори още по-изкусно съчетано отпреди. Има я мотивацията, има я и тръпката, има я и любовта и хъса за живот. Две паралелни съвършени пространства, съчетани в единен и перфектно изваян свят, в който има място само за двама.

четвъртък, 21 април 2016 г.

#парадокс

Защо пък истинската любов да не е именно тази, която в даден момент угасва и вече престава да съществува? Нали всяко истинско нещо рано или късно свършва - цветята увяхват, човек заспива, животът умира...
#парадокс-на-любовта

неделя, 17 април 2016 г.

Един обикновен тийнейджърски ден - Край

(Продължение)

Изглежда това още повече вбесява момичето и този път с всичка сила си забива токчето в крака ми. Подгъвам си коленете, толкова силно ме заболя! Но не се предавам. Отново я удрям. След това още веднъж. И после пак. Дори не забелязах кога момчето изчезна. Продължавам да я удрям, от носа ù започва да тече кръв. Наистина не мога да се спра. Може би точно от това имам нужда – да излея всичката си болка, да я покажа чрез силните удари, да я премахна! Още, още! Не трябва да спирам. Момичето вече е на земята. Моли ме да спра, аз не искам да чувам стенанията ù. Защо не млъкне най-после?! Около нас вече има насъбрала се тълпа. Всички пияни устни викат: „Още, давай още!“. Удрям още по-силно. Последен удар! Момичето вече не помръдва. Няколко ръце ме сграбчват и ме откъсват от кървавата гледка, която едва сега ми прави впечатление. Господи, какво направих?! Чувам ужасени викове, момичетата закриват устата си с ръце, няколко от тях се надвесват над жертвата, разтърсвайки тялото ù. Но то лежи отпуснато, празно. Виждам Мила от лявата ми страна. По лицето ù личат сълзи, бавно клати главата си.
- Как можа? Сестра ми… - проплаква безнадеждно и се свлича на студения асфалт. Затварям очи. В съзнанието ми изниква обезобразеното от удари лице на момичето, чувам отчаяните гласове на хората наоколо. Искам, просто искам да изчезна. Ей така, без да оставя следи. Поглеждам към тъмното небе и от гърлото ми излиза сподавен вик. Проплаквам. Мразя се! Не искам да живея.
- Какво става тук? – мъжки глас. На полицай. Проследява уплашените погледи на тълпата, насочени към мен. Приближава се.
- Аз… аз не исках.
- Сложете ù белезници и я откарайте в колата. Бързо някой да извика линейка! – заповядва.
- Няма нужда. Мъртва е – съобщава друг. Мъж и жена хващат лактите ми и ме набутват в полицейската кола. Качват се и потегляме.
- Искам да се обадя на баща си – казвам.
- Съвсем скоро ще имаш тази възможност, млада госпожице – отвръща ми жената. – Как се казваш, на колко си?
- Искам да говоря с адвокат – опитвам се да правя като по филмите.
- Виж, дете, извършила си тежко престъпление. Мъдростите няма да са ти от полза в този случай.
- Искам да говоря с баща си, иначе не казвам нищо – изръмжавам и поглеждам през тъмното стъкло. Навън вали сняг. Ах, колко е красиво… колко е просто. И колко красота и тайнственост крие в себе си. Какво ще стане с мен? Господи, аз вярвам в Теб. Прости ми всички грехове, всички тъмни мисли, минали през главата ми. Прости ми всички зли деяния… аз искам да Ти бъда вярна! Вярвам в Теб, Господи! Помогни ми.
Сърцето ме боли, сърцето ми кърви. Всичко в мен си отиде тогава, когато отнех живота на едно човешко същество. Само сърцето упорито си седи, сякаш нарочно, за да ме боли. Пристигаме в полицейския участък. Чувствам се ужасно. Аз съм престъпник. Като онези от филмите. Завеждат ме в една килия, където има заспал затворник. Мъж, на около 40 години. Събужда се от затръшването на вратата. Дрехите му са изпокъсани, зъбите изпопадали. Забелязвам празните места, той толкова широко ми се е ухилил. Извръщам поглед към стаичката, в която седят мъжът и жената, които ме докараха. Искат телефона на баща ми. Казвам им го и те му се обаждат. След 15 минути той пристига. Има измършавял вид, очите му са влажни, ръкавите на ризата отпуснати, махнал е вратовръзката си, а косата е разрошена. Какво се е случило, за бога? Вижда ме и идва при мен. Хваща ръката ми, по която има засъхнала кръв, и я стиска здраво. Той плаче! Баща ми. Онзи строг човек, който никога не е показвал чувствата си. Горкият ми татко.  Докосва леко посинялата ми буза. Усмихва се тъжно. Може би това е жалък опит да ми вдъхне надежда. Уви. Викат го в стаичката и затварят вратата. Обръщам се, мъжът отново спи. Свличам се долу на пода и се опитвам да сдържа поредната доза сълзи, но безуспешно. След около час и половина мъжът идва, следван от баща ми и отключва вратата.
- Хайде, миличка, да си ходим – казва баща ми и обгръща раменете ми.
- Татко, аз не исках! Не знаех какво правя. Прости ми – обвивам здраво ръцете си около него. Боже, от колко време не съм чувствала близостта на родител! Това ми е липсвало най-много. И двамата плачем, аз дори на глас. Толкова е безнадеждно състоянието, в което се намирам.
- После ще говорим за това – кимам и двамата излизаме от сградата. Сядам в колата на седалката отпред и питам:
- Защо ме пуснаха?
- Пари – кратко казва той и аз се досещам. През целия път до жилището ни не задавам въпроси, въпреки че в главата ми се въртят безброй много. Баща ми също мълчи. Опитвам се да отгатна какво си мисли, но спирам с опитите си. Прилошава ми от цялата тази история, от шибания живот. Влизаме вкъщи и още тогава задавам първия си въпрос, виждайки петното от кръвта на брат ми, още от сутринта. Сякаш от тогава минаха цели години.
- Как е Християн?
- Ела, да влезем в хола – казва баща ми и се отпуска на канапето. Аз сядам до него. След минута слага ръката си на коляното ми и продумва:
- Знам, че след като чуеш това, което имам да ти кажа, ще се почувстваш още по-зле, но рано или късно ще разбереш… - отново минута мълчание. Вече вместо болка, изпитвам страх. Ужасен, непоносим страх. – Сутринта заведох брат ти в болница, за да му зашият раната, но спешно ми изникна работа и трябваше да го оставя за около час. Казах им, че ще се върна по-късно. В това време майка ти е отишла и го е взела. Двамата са се качили в кола, заедно с друг мъж и са потеглили, незнайно за къде. Е, по пътя се е случила катастрофата… И двамата са загинали на място – Болка. Черна болка. Пред очите ми всичко е черно, вътре в мен всичко е изгнило. В ушите ми отекват ужасните думи „загинали на място, загинали на място, загинали на място“. Господи! Защо, Боже, защо ме наказваш? Крещя силно, дере се сърцето, къса ми се душата. Парещите сълзи не спират да текат, падат като последните капки надежда, отиват си… Тъмно е. Празно е. Вече нищо няма смисъл.
Не знам как баща ми ме е успокоил, сигурно е използвал успокоителните на мама. Мама… няма я вече. Брат ми, брат ми… не, не искам да мисля за това. Ще поспя малко. На сутринта ще се чувствам по-добре. Лежа в леглото си. Баща ми ме завива с одеяло и нежно целува челото ми. След това излиза от стаята. Хапчетата не ми позволяват да мисля за болката, но аз я чувствам. Знам, че никога няма да си отиде. А не искам да живея с нея.
Отивам в банята. Поглеждам се в огледалото, но човекът в него ми е напълно непознат. Коя съм аз? Каква бях преди, каква съм сега… Едно нищо. Недостойно да живее същество. Лицето ми е почти обезобразено. Има сини и лилави петна по него, капки засъхнала кръв, а от носа ми дори не е спряла да тече. Отварям кутията на баща ми. Вземам от нея бръснарското ножче. Секунди колебание. След това силно го забивам в лявата си ръка, където най-ясно си личат вените. Прокарвам го по цялата си ръка. Не усещам болка. Физическата е толкова незначителна… Господи, вземи ме при себе си!
На сутринта се събуждам в болница. Да му се не види, пак имах късмет!

(Край)

Един обикновен тийнейджърски ден - Vol.3

(Продължение)

По-късно се събуждам. Явно съм заспала. Оглеждам се, но него го няма до мен. Чувам звука от микровълновата печка. Обличам захвърлената му на пода тениска, която ми стига до коленете, и отивам в кухнята. Виждам го да пуши цигара, облегнал се на вратата на терасата, с гръб към мен. Тихо приближавам и го обгръщам с ръце. Той ми се усмихва и безразлично казва:
-Правя кафе. След малко ще е готово – кимам и сядам на масата, вземайки си една от неговите цигари.
-Много са тежки – правя намусена физиономия, а той, клатейки глава, казва:
-Понякога забравям колко си малка – и взема цигарата от ръцете ми. Учудвам се на промяната в настроението му, но си премълчавам. Сервира ми кафето в порцеланова чаша, смеейки се.
-На какво се смееш? – той спира, поглежда ме право в очите и сериозно казва:
-Виж, мисля, че любовта ни е прекалено налудничава. Ако изобщо мога да я нарека любов. Няма да издържи още дълго, затова по-добре да сложим край още сега – поглеждам го потресено. Погледът ми е смесица от учудване, болка, тъга… Чувствам се предадена. Използвана. Не мога да повярвам, че всичко това ми се случва. На мен! Поклащам отчаяно глава, затварям очи и на пода капват първите сълзи, бликнали от наранената ми душа.
-Защо го правиш? – питам, плачейки. – Знаеш, че те обичам. Ти си първата ми любов! Първото момче в живота ми. А сега постъпваш така с мен, сякаш не ти трябвам вече, щом си получил това, което искаш. С всички ли постъпваш така? Или аз съм най-голямата глупачка – дори не го поглеждам, отивам в спалнята и започвам да си обличам дрехите. Той е зад мен, но не казва нищо. Осъзнавам, че това наистина е краят. Но защо Бог ме наказва така?! С какво съм заслужила това страдание, не мога да разбера. В този момент целият свят ми се вижда нищожен, прокълнат, обърнат.
-Лъкс, знаеш, че това щеше да се случи рано или късно. Ако не бях аз, друг щеше да го направи – може би долавям съжаление в изречените думи…
-Но аз не обичам друг. Обичам теб! – извиквам. – Не че има някакво значение.
-Така е. Това нищо не променя. Разбери, че живота е гаден. Тепърва ще се научиш на много неща, затова приеми това като урок от цялото ти съществуване.
-Притрябвали са ми напътствия как да живея скапания си живот! Аз просто искам да живея. Да бъда истински щастлива, да се почувствам силно обичана, да помогна на някого и в замяна той да ми отвърне със същото… Искам да бъда добър човек, но именно тези „уроци“ от живота ме направиха съществото, което сега стои пред теб. Бях сигурна, че единственото истинско нещо в мен, е любовта, която изпитвам към теб. Сега и тя е омърсена – вземам си нещата, дори не дочаквам да каже каквото и да било, и затръшвам входната врата зад себе си.
Сядам на тротоара пред входа, все още плачейки. Всичко, абсолютно всичко е загубено… Хрумва ми да отида на църква. От 5 години не съм го правила, а хората казват, че действа добре. Готова съм да стана, но телефона ми започва да звъни и го вдигам.
-Ало – казвам, хлипайки.
-Лъкс, къде се губиш цял ден?! Не мога да те намеря, а ми трябваш. Само ако разбереш какво се случи! – развълнувано ми съобщава Мила, най-добрата ми приятелка.
-Не ми е до това сега. Случиха ми се прекалено много неща и просто искам да се прибера вкъщи – отвръщам.
-Какво ти е? Къде си? – започва да се тревожи.
-Няма значение. Искам да съм сама.
-Веднага ми кажи къде си! – заповядва ми.
-Ох… в една уличка, близо до Орлов мост. Моля те, не идвай.
-Чакай ме на моста след 15 минути – затваря. Наистина, в момента не ми се говори с никого. Разбирам, че е загрижена за мен, но вече ми писна от всичко. Дори и тя е като всички останали, приятели са с мен, само заради репутацията ми. Не че Мила е по-долу от мен, но все пак.
Вече са изминали 10 минути, аз съм на Орлов мост. Виждам я да слиза от 76. Идва към мен, на лицето й е изписано огромно учудване.  Прегръщам я с облекчение и отново започвам да плача.
-Какво се е случило? – пита ме. – Погледни се само! Не приличаш на нищо. Веднага ми разкажи!
-Да седнем някъде и ще ти кажа всичко.
Седим на пейка до езерото Ариана. Аз не мога да сдържам сълзите си, а и честно казано, вече не ми пука какво ще си кажат околните.
-Успокой се и ми разкажи – прошепва на ухото ми, тъй като съм облегнала глава на рамото й.
-Деян. Спах с него…- не ме изчаква да довърша и възкликва:
-Спала си с Деян! Шегуваш ли се?! – започва да се смее, а сълзите отново започват да се стичат по зачервените ми бузи. Виждайки реакцията ми, спира и продумва:
-Съжалявам. Давай по-нататък.
-Веднага след това ме скъса! Разбираш ли? Аз му се доверих, а той ме предаде. Чувствам се толкова унизена…
-Спокойно. Ще се оправиш. Всеки минава през това – осъзнавам, че говори за себе си.
-Кога? – вдигам глава. – С кого, за бога?!
-Едно момче от Банско. Бях страшно пияна и просто се случи.
-Това е било преди два месеца! Защо не ми каза, дявол да те вземе? – Добре, само това ми липсваше. Най-добрата ми приятелка има тайни от мен.
-Срамувах се от себе си. Наистина – навежда глава. – Хайде, не ми се сърди. Само ти можеш да ме разбереш.
-Ха! – изсумтявам.
-Предлагам ти тази вечер да се разцепим. Една вечер няма да се тревожим за нищо, ще забравим. Ще се почувстваме по-добре – казва ми ентусиазирано. – Пък и едно приятелче има малко запаси с дрога. Би ми ги дал, ако… сещаш се – намигва ми.
-Не! Няма да го направя, забрави – категорична съм.
-Добре, пак аз ще трябва да се жертвам. Хайде да вървим. – Поглеждам към небето. Лъчите на слънцето се показват зад дебелите облаци, рисувайки красива картина. В този момент обаче нямам време да се взирам в небето. А и не искам. Това не би ми помогнало да се почувствам по-добре.
-Тази дрога нали със сигурност ще ми помогне да забравя за случилото се? – съмнявам се. – Наистина имах тежък ден – ставам от пейката.
-Разбира се – усмихва се Мила. – Довери ми се.
Вървим към дома на „приятелчето“. Когато стигаме до блока, Мила казва:
-Чакай ме тук. Ще се върна бързо.
-Внимавай – подвиквам след нея.
Часът е 15:10. Отново седя на пейка, пушейки цигара. Струва ми се, че краят на този скапан ден няма да дойде никак скоро. Мисля си за брат ми. Горкичкият, не заслужава това мъчение. Звъня на баща ми, за да разбера какво се е случило, но телефонът му е изключен. Моля се на Бог да се смили над Християн. А майка ми – дори не искам да я чуя. 20 минути прекарвам в мисли за ужасния живот, който живея. Виждам Мила да излиза от блока с усмивка на лице, размахвайки пликче пред очите ми.
-Супер – май се радвам.
-Дори не ми се наложи да спя с него. Разминах се по-леко – виждам, че е горда от себе си.
-И сега какво? – питам в очакване.
-Отиваме в „Spacer“. Извиках и други от компанията. Ще се съберем много хора, ще си направим кефа.
-Да тръгваме – не ми остава нищо друго, освен да се подчиня на желанията й. И без това самата аз не знам какво да правя.
След 1 час сме в дискотеката. По пътя Мила не спря да говори за хубавата страна на живота. Според нея това бяха наркотиците, готините момчета, дискотеките, пиенето, цигарите и т.н. Бих дала всичко на света, абсолютно всичко, стига да се почувствам истински щастлива. Един ден истински удовлетворена от живота…
Седим на едно от сепаретата, заедно с Михаела, Никола, Камелия, Теодора, Иво и други хора от компанията. Пушим тежки цигари, пием силни питиета, около нас бумти музиката, в тялото си усещам взетата дрога, някакво странно чувство, непознато. Може би се чувствам щастлива? Щастие ли е това? Със сигурност не се чувствам гадно, както преди. Отивам на дансинга и започвам да танцувам с някакво непознато момче на една чалга песен. Известно време той ми се усмихва лукаво, хваща ръцете ми и ме извежда навън. Дори не осъзнавам какво правя. Под влиянието на дрогата съм. И ми харесва. Донякъде. Завлича ме до стената и започва да ме целува.
-Чакай малко, бе! Ти кой си? – едва изричам думите. Толкова съм пияна.
-Има ли значение – разсеяно казва и продължава да ме целува. След секунди чувам шум от токчета, приближаващи се към нас. Женска ръка дръпва непознатото момче за ръкава и след това ми удря силен шамар. Смътно виждам, че е някакво червенокосо момиче, поне 2 години по-голямо от мен. Сега вече наистина се вбесявам. Забивам й юмрук в лицето. Тази вечер е моя. Никой няма да ме мачка!

(Следва продължение)

петък, 15 април 2016 г.

Един обикновен тийнейджърски ден - Vol.2

(Продължение)


- Какво става с онзи от 9-ти „а“? – питам я.
- Вече не знам. Не ми пише във facebook, а дори не му знам номера. Ох, толкова е сладък! – казва тя.
- Виж, мисля, че Деян го познава, ще искам номера му от него – опитвам се да се правя на състрадателна. Деян е гаджето ми.
- Сериозно? – ахва Алекс. – Мерси! – прегръща ме и се усмихва. Влизаме в кабинета по Български. Понеже чиновете са съединени, до мен сяда Александра, от другата ми страна Ивана – зубърката. Госпожата я беше сложила до мен. Е, поне в часа на спокойствие мога да я тормозя, без никой да разбере, защото горкото дете, много на сериозно взима заплахите ми. Добра компания е за убиване на време. Макар че почти винаги си водя монолог.
- Здрасти, Лъкс – поздравява ме Антон. Според сърчицата, които ми пише по стената във фейсбук, и които така усърдно се опитвам да прикрия, считам, че ме харесва, а аз много обичам да го обиждам.
- Защо не кажеш „Здрасти“ на гаджето си – Даниел. Както виждам, и двамата сте обърнали резбата – целият клас започва да се хили и да сочи „гейските“ им шалчета, за които всъщност нямам нищо против. Въпрос на вкус. Но нали все пак трябва да се правя на готина пред другите?! Обиждането е добро средство.
- Браво, Лъкс! – подвиква Георги и прошепва тихо в ухото ми:
- Голямото междучасие искам да те заведа на едно място.
- Не мога. Ще ходя в “Amazing”.
- Е, в такъв случай ще пропуснеш много – намигва ми и сяда на чина си, защото госпожата оповестява започването на часа. Както винаги, първата ù задача е да провери за написано домашно и както винаги, аз нямам. На въпроса ù „Защо?“, отговарям:
- Защото нямах време да препиша от някого – съучениците ми започват да се хилят, а учителката се вбесява.
- Наглостта ти няма граници, Лидия! Дай си бележника.
- Не е в мен.
- А къде е? – продължава с досадните си въпроси. – Както виждам, и учебници нямаш.
- Госпожо, поласкана съм, че отделяте толкова много време от тъпия си час за мен, но разбирате ли? Няма нужда. Всички са на моя страна – смея се и от задните чинове дори се чува подсвиркване.
- Тишина! Много забележки ти се насъбраха за един час – без домашно, без бележник, без учебни материали, нарушава дисциплината в час и изгонена! – с разярен тон ми казва тя.
- О, нямате си представа колко се радвам – с ироничен тон отвръщам, вземам си чантата и с вирната глава излизам от стаята, като поглеждам Георги и му правя знак, че съм съгласна да ме заведе където поиска.
Излизам на двора и сядам на пейката под огромния дъб. След минута се появява Георги с широка усмивка на лицето.
- Готова ли си? – кимам и го поглеждам въпросително. – След секунди ще разбереш – хваща ръката ми и ме повежда към градинката зад училище. В други случаи бих отскубнала ръката си и бих му ударила шамар заради наглостта му, но сега ми е приятно да топли кожата ми със своята.
- Напоследък не влизаш често във фейсбук, или греша? – пита ме.
- Да, прав си. Имам проблеми с нашите – безразлично отвръщам, но той долавя тъгата ми в изречените думи.
- Можеш да ми кажеш всичко. Приятели сме – топло се усмихва.
- Няма нищо за казване. Справям се.
- Добре, щом си решила да бъдеш потайна, няма да ти преча – поглеждам го с благодарност. Мразя да говоря за проблемите си.
- Е, къде е това място? – питам вече нетърпеливо и очакващо.
- Тук – отговаря и застава пред жълтата стена на училището.
- Какво? Шегуваш ли се? – възкликвам ядосано. – И това ли е специалното място?
- Не. Но тук ще се случи нещо специално – вади от раницата си син спрей и написва на стената моето име.
- Полудя ли? Ще ме изключат заради теб! – опитвам се да изтръгна спрея от ръцете му, а той ме хваща за кръста и ме притегля по-близо до себе си. Целува ме по устата, а аз се опитвам да се измъкна от ръцете му, но без успех. – Какво правиш, за Бога? Махай се от мен!
- Не мога. Обичам те и искам да си моя – продължава с целувките си. Започва да става много настоятелен за нещо повече.
- Ти си луд! – опитвам се да говоря, когато устните му не са върху моите. Толкова здраво ме стиска! – Не знаеш ли, че гаджето ми е 11-ти клас?! Може да те смаже от бой – опитвам се да го сплаша, но той е уверен:
- Не ме интересува. Преди това ще бъда с теб.
- Остави ме на мира – вече говоря през сълзи. Ръцете му се спускат надолу… Не! Няма да му позволя!  Захапвам го за устната, той стреснато се отдръпва и използвам момента, за да го ритна с токчето си в крака. Кляка на земята безпомощен. Грабвам раницата си и изтичвам в близкото заведение “Amazing”. На едно от сепаретата виждам Михаела да се натиска с някакво голямо момче. Отивам при тях и паникьосано разтръсквам рамото ù. Момчето, за което дори си нямам представа кое е, но очевидно не е нейното гадже Димитър, започва да мърмори под носа си, ядосан, че им развалям удоволствието. Михаела разбира, че нещо се е случило, виждайки размазания грим по лицето ми, хваща ме за ръката и ме отвежда в тоалетната.
- Лъкс, погледни се на какво си заприличала! Не можеш да ходиш по улицата така, някой ще те види – намокря ръката си с вода от чешмата и започва да оправя лицето ми. Изтрива черните следи, добавя фон-дьо-тен и успява да ми придаде малко по-добър вид.
- Георги… - казвам, все още хлипайки – опита се да… нали знаеш, да се възползва от мен – тя ахва, закривайки устата си с ръце, прегръща ме и казва:
- Не се тревожи. Деян ще му разкаже играта. Няма да посмее повече да се доближи до теб, успокой се. – Да, Деян действително би го убил заради това, но съм сигурна, че самият той някой ден ще ми причини същото. Тогава кой ще ми помогне? Кой ще ми подаде ръка, за да се изправя? Осъзнавам, че на този свят съм напълно сама, макар и заобиколена от хиляди „приятели“. Михаела доближава лицето си до моето и нежно ме целува по бузата. 

- Хайде да отиваме при Иван. Сега е междучасие, ще дойдат още, ще се разведриш – кимам, схващайки, че момчето, с което се натискаше преди моето идване, се казва Иван. Сядам на дивана до него, а те двамата продължават от там, до където са стигнали. Отегчена, си поръчвам бейлиз и паля цигара. През вратите влизат няколко момчета и момичета от 8-ми клас, които всички до един познавам. Сядат до нас, поздравяват ме и започват разговор на някаква идиотска тема. Дори не  правя усилие да схвана за какво всъщност си говорят. Ставам, без да казвам нищо, оставям чашата си недокосната и цигарата, догаряща в пепелника. Излизам навън и се обаждам на Деян.
- Трябва да те видя – казвам.
- Лъкси, мислех, че се разбрахме да се видим след 6-тия час – тактично се опитва да ме отреже, но аз настоявам.
- Много е спешно, моля те.
- Добре – въздъхва.
- Да намина край вас? – предлагам.
- Окей, ще те чакам – малко объркано, но и доволно отговаря.
- Ще се видим. Обичам те.
- Аз също – прекъсва разговора. Тръгвам към автобусната спирка. За щастие, 76 идва точно навреме и аз се качвам. Пътувам 40 минути, мислейки си дали е правилно това, което съм на път да извърша. Дали би ми се отдала по-добра възможност, или сега е моментът да го направя? И без това, нямам какво повече от това да губя. Да, защото съм на път да изгубя невинността си…
Слизам една спирка след Орлов мост. Вървя към жилището на Деян. След известно време стигам и звъня на вратата му. Той ми отваря усмихнат, обгръща кръста ми с ръце и ме целува. Аз се старая да удължа целувката, колкото е възможно. Това малко го учудва и след секунди поглежда очите ми въпросително. Аз се заглеждам в небесния цвят на неговите и си давам сметка, че го обичам безкрайно много. Това е достатъчно основание да го направя.
- Защо искаше толкова спешно да се видим? – пита ме, затваряйки вратата зад мен.
- Трябваше да те видя, преди да си променя решението – спокойно отвръщам и прокарвам ръка през косата му. Разбрал какво имам предвид, все пак задава следващ въпрос:
- Кое решение? – вече мога да забележа лукавата усмивка, появила се в крайчеца на устните му. Очите му започват да блестят, нетърпеливи да видят следващи картини. Влизаме в стаята му и сядаме на леглото.
- Знаеш кое – смея се. – Не се прави на невинен.
- Идея си нямам за какво говориш – засмива се и той, приближавайки устните си до моите. След минути ръцете му вече са навсякъде по тялото ми, устните му също. Лек страх преминава през душата ми, но се успокоявам с факта, че това е човекът, когото обичам повече от всичко на света. Никой не би бил по-подходящ.
С всяко едно докосване той бавно ме променя. С всяка една целувка изпива и последните капки невинност, които са ми останали. Превръща ме в свое притежание, с което му е позволено да прави всичко, каквото поиска. Разбира се, аз нямам нищо против…
Часът е 12:30. Лежа в леглото до него, а той нежно ме е прегърнал с ръцете си. Усещам парещия му дъх по кожата на врата си и носа му, играещ си с косата ми. Все още изпитвам блаженство от случилото се преди малко и не мога да осъзная на кой свят се намирам. Това е нещо толкова ново за мен, до скоро непознато.
- Не съжаляваш, че го направи, нали? – плахо ме пита с мекия си глас. – Не искам да съжаляваш за нищо. Не съм те карал насила, сама разбираш това – обръщам се към него, поглеждам го в очите и сериозно казвам:
- Хей, аз взех решение за това прекрасно нещо, което се случи. Не се обвинявай. Мога само да съм ти благодарна за всички моменти, които сме имали заедно, в които си ме карал да се чувствам невероятно. Благодаря ти – целувам устните му и се сгушвам по-близо до него.
- Обичам те – казва ми.
- И аз те обичам – отвръщам. Боже, аз съм толкова влюбена. Чак сама не си вярвам.



(Следва продължение)

четвъртък, 14 април 2016 г.

Един обикновен тийнейджърски ден - Vol.1

-          Ще те убия, копеле мръсно! Заклевам се, ще съжаляваш, че си се родил! – крещи майка ми. И после шум от счупване на стъкло. Отчаян вик на баща ми. Трясък от затръшване на врата. Не знам дали сънувам, или наистина се случва. Стресната, ставам от леглото си и отварям вратата на стаята си. Надниквам в коридора, а гледката предизвиква вик у мен. Брат ми лежи на земята, а дясната му длан кърви. Невинни сълзи се стичат по изплашеното му личице. Баща ми, все още по пижама, надвесил се над него, се опитва по всякакъв начин да го успокои, но явно без успех. Намирам се в ужас и стоя като вкаменена. Не знам какво да правя.
-          Донеси вода и остани при него, докато се преоблека – казва баща ми. Изтичвам в кухнята и наливам вода в чашата. Докато я нося на брат ми, изливам няколко капки по пътя си.
-          Хрис, успокой се, всичко ще бъде наред – галя меката му коса, а сълзите ми падат върху малкото му телце. Забелязвам, че през раната почти е изскочила костта, но запазвам самообладание. Трябва да му покажа, че съм силна, за да вземе пример от мен. Целувам мократа му бузка и викам на татко:
-          Къде е мама? Къде отиде? – брат ми започва да шепне „мамо, мамо“, а аз се чувствам толкова безсилна…
-          Кучката си отиде! Завинаги! – ядосано отвръща той. – Притискай раната – сепвам се и късам ръкава от пижамата си. Увивам го над раната, от която не спира да блика кръв.
-          О, Господи, Господи, моля Те, нека той се оправи – моля се тихо на глас. След секунди баща ми грабва братчето ми на ръце и излиза навън с думите:
-          Трябва да отидеш на училище. Ще ти се обадя – кимам притеснено и погалвам ръчичката на Християн. Струва ми се, за последно. Сподавен вик излиза от гърлото ми. Защо? Защо? Защо?! Не мога да си отговоря на въпроса. По дяволите, не мога! Взимам кърпа от банята, намокрям я с вода и се опитвам да изчистя кръвта от килима. Безуспешно. Събирам парчетата от счупената ваза и ги хвърлям в кошчето. Поглеждам колко е часът. 07:00. След половин час трябва да бъда в училище, но как ще се появя в този вид?! Не мога. Ще отида за втория час, казвам си. Все още съм в шок от случилото се. Трябва ми цигара. И нещо силно. Отварям шкафа, а бутилката от уиски стои празна пред мен. Мамка му, майка ми пак е пила. За щастие, забравила си е цигарите. Този път ще взема от нейните. Не ми пука, ако разбере. И без това сигурно няма да се върне повече. Излизам на терасата и си запалвам цигара. Студът сковава тялото ми, но така ми е добре. Слънцето наднича над високите блокове и огрява мокрото ми от сълзи лице. Съседката от лявата тераса ме гледа така, сякаш вижда онзи неин любимец от скапания турски сериал. Толкова е изненадана да ме види с цигара в ръката. Не ми е до нея сега и ù показвам среден пръст, за да се разкара. Всъщност, мнението на хората изобщо не ме интересува. Мразя обаче, когато ме гледат гадно или така, все едно не са очаквали такова нещо от мен. След минута дръпвам за последно от цигарата и я хвърлям долу в така старателно поддържаната градинка. Отивам в банята, като се старая да не гледам към петното от кръв. По пътя обаче стъпвам на едно стъкло, което съм забравила да взема и от дясното ми стъпало започва да тече кръв. Слава Богу, е съвсем леко одраскване, ще ми мине бързо. Вземам си душ, после се обличам с дънки и блуза с къс ръкав. Не ми пука, че е студено. Някой мъдър човек е казал „От студ умри, гъзар бъди“. Правя си обикновена прическа, слагам си молив и спирала, грабвам почти празната си чанта, в която има само една тетрадка и химикал, и излизам навън. Оставям музиката, преминаваща през слушалките на телефона, да ръководи съзнанието ми. Само тя ме успокоява. Поглеждам часа на дисплея на телефона си - 07:45, и междувременно виждам, че съм получила съобщение. От гаджето ми е. Иска да избягам от последния час, за да сме повече време заедно. Разбира се, за него бих направила всичко. На 17 е, с 4 години по-голям от мен. Аз го обичам, а той ме използва. От 1 месец сме заедно, рано или късно ще иска да бъда с него. В онзи смисъл на думата, порочния. За да се изфука пред приятелчетата си, че е успял да спи с онази, малката. Не съм готова, но само заради него, бих се съгласила. Знам, че не е правилно.
Хората си мислят, че нищо не разбирам, но аз просто не им показвам каква съм всъщност. Зад тоновете грим, дима от цигари, миризмата на алкохол или скъп парфюм и порцелановата усмивка, се крие истинската ми същност. Едно малко момиче, наранено, изпълнено с болка, самоунищожаващо се. Сама съм си направила избора и само аз съм виновна за последствията. Направила съм избора си да бъда т.нар. „кифла“, безчувствена кукла на конци, водеща се от желанията на околните, но само така забравям за проблемите си, за страданието, за истинското си „аз“. Съсипвам си бъдещето, така е отстрани погледнато, но всъщност истината е съвсем друга. Те ми го съсипват, всички около мен. Не знам, но така като си мисля, ми хрумва, че дядо ми е единственият човек, който наистина ме разбира. На който каквото и да кажа, ще се усмихне и ще разговаря спокойно с мен и няма да ми се развика и да започне да ме обвинява, както правят всички останали. Сега обаче, той е толкова далеч… иначе веднага бих изтичала при него. На другия край на България е, там край Дунава, в Русе. Сега е рибар. Винаги съм смятала, че животът на рибаря е най-хубав. Някак силно се доближава до Божията сила. Поне на мен така ми се струва.
Със семейството ми се преместихме преди 3 години в студената и прашна столица. Оттогава почти спрях да го виждам. Нашите все не намират време. Как може да нямат време за най-близките хора?! Иначе какъв е смисълът на живота? Оттогава не са спирали да се карат. Майка ми започна да пие, често не се връщаше вкъщи през нощта. Баща ми известно време търпеше, после и той пое по този път. Вечерите, в които и двамата си бяха вкъщи, постепенно се сведоха до минимум. А аз всяка нощ, преди да заспя, плачех. С горчиви сълзи, бликащи от наранената ми душа. Сутринта си слагах безчувствената маска и всички мои „приятели“ ми се възхищаваха, получаваха респект от мен. Нямаше да позволя идеалният ми социален живот да се срине ей така, затова поддържах теорията, че не ми пука особено за нещата, случващи се около мен.
Вървя към училище. Хубаво, че поне е наблизо. Елитната английска гимназия, в нея учи дъщеря ми – хвалеше се често баща ми пред колеги и приятели. На кого му пука, щом няма още дълго време да се задържа тук? А и след два месеца са държавните изпити. Мамка му, аз нищо на знам! От началото на годината не съм отваряла учебник, пък ще се явявам на изпит! Ха-ха. Дано фрашкания ми с пари баща ме уреди някъде. А и тази катастрофа октомври месец… съвсем ми скапа живота. Адски съжалявам, че проклетата кола не ме прегази. Защо трябваше аз да мина над нея? Винаги се оказвах шибана късметлийка. Разминах се само с пукване на дясната ключица, пф!
Размишлявайки над скапания си живот, несъзнателно подминавам магазинчето, от което си купувам цигари. Връщам се и усмихнато казвам на моя приятел-продавач да ми даде една кутия Victory.
- Днес изглеждаш прекрасно – опитва се да ме сваля, аз само отвръщам:
- Благодаря. Закъснявам за училище, днес нямам време за разговори – 20 годишният батко ми намигва и ме изпраща с поглед. Влизам в двора на училището и се отправям към нашето място, където с групичката се събираме да пушим. Виждам Алекс и Михаела от нашия клас и отивам при тях.
- Хей, Лъкс – поздравяват ме те, прегръщат ме и ме целуват по бузата.
- Леко, цял час си оправях косата – отвръщам вместо поздрав и сядам на пейката до тях.
-Къде беше? Исках да те запозная с един осмокласник – казва ми Алекс, подавайки ми кенче от Coca-Cola, пълно с бира. Отпивам една глътка, паля цигара и отговарям, преструвайки се на засегната:
- Сметка ли ми държиш, Александра? – тя бързо клати глава, а аз се усмихвам и добавям – Знаеш, че не харесвам осмокласници. Прекалено малки са за мен – изкуствен смях се разнася наоколо, съпроводен от биенето на звънеца за междучасието.
- Ще влизате ли в Българския? Аз имам среща с моето момче, хайде чао за сега. – Михаела се изправя и тръгва към заведението зад училище. Там се среща с нейния осмокласник – Голямото елате при нас! – подвиква зад гърба си. Алекс се обръща към мен:
- Аз мисля да тръгвам. Събраха ми се много отсъствия и скоро ще ме накажат, а нашите направо ще ме убият. Идваш ли? – допивам бирата и изгасям цигарата с крак върху асфалта. С бавна крачка тръгваме към входа на училището.


(Следва продължение)

Променяй ме

Погали ме като роза, нежно,
с цвета на изгряващото слънце.
С мек вкус на вино устните си впий,
разлей аромата си по мене.

Докосвай ме, изпепелявай ме,
изтрий ме и пак рисувай ме.
Променяй ме, прави ме своя,
кради ме и връщай ме отново.

Навлизай вътре, макар и забранено,
запълвай ме, допълвай.
Загрозявай ме и разкрасявай,
трупай ми греховете и после
моли се за моята грешна душа - 
                              … сродната на твоята.

Умолявай и раздирай ме...
Откъсвай викове от измъченото тяло.
Сълзи отронвай от моите очи
и усмивка поставяй на лицето.

Движи се навсякъде във мене,
дръж ме здраво и до кръв целувай ме.
Запалвай ме и после ме загасяй,
от цялото си същество - 
                                               … обичай ме.


8 март 2012г.

Празна красота

Тя бавно вървеше по безлюдните улици с цигара в ръка. Дългите ù руси коси се развяваха от студения вятър. Гримът ù оставяше следи по асфалта под формата на сълзи. Разкървавените ù устни дръпваха от фитила на току-що запалената тежка цигара, чиито дим запушваше дробовете ù. Кехлибарените лъчи на слънцето, готово всеки момент да се скрие, осветяваха крехкия ù силует. Стъпките ù отекваха по дългите улици под натиска на високите ù черни токчета. Разкъсаната ù рокля се влачеше по земята и обираше прахта. Сърцето ù мъчително туптеше в такт с крачките, които правеше. Тя дръпна отново и погълнатото вещество проникна във всяка клетка на тялото ù. Промени я, присвои си я. Момичето затвори очи от удоволствие. Тя вече не приличаше на себе си. Именно това желаеше, да избяга. Да се откъсне от тялото си, да изчезне като дима, който се губеше в необятното пространство. Тя се строполи на земята. Звукът от падането разтърси всеки прозорец на сивите блокове, наредени по края на улицата. Проникна и в най-тъмния коридор, в най-дълбокото подземие. Слънцето хвърляше последните си лъчи върху безжизненото тяло. Сякаш триумфираше над победата си. Вече нямаше да залезе само, тя щеше да го последва. Празните ù очи гледаха оранжевото небе… а цигарата изгасна в студената ù ръка.

A bit of creativity, a bit of sadness


Без име, защото може да се нарече всякак

   Необикновена е нашата връзка. Не мога да кажа, че постоянно съм влюбена в теб. Но когато това се случи, когато отново се влюбя в теб, о, Боже… кълна се, няма по-голяма любов, съществувала някога.
Когато те обичам, ти си всичко. Предишните любови не съществуват. Тогава наистина си единственият – както в останалото време само ми се е искало. Страхувам се да те обичам. Страхувам се какво може да направиш с мен. Страхувам се, че ще полудея от любов към теб, дали за добро, или пък за лошо… Мисля си, че не бива чак толкова. Но понякога… ти си всичко за мен. Не мога да ти кажа това, защото знам, че аз съм всичко за теб през цялото време. Една част от мен винаги ще остане скрита за теб – тази, която си мисли, страхува или не иска да ти принадлежи. Сякаш не мога да ти се отдам изцяло, защото може би ще се срина в краката ти. Ще стана слаба, и ти ще спреш да ме обичаш. Ще стана твоя, и ти ще спреш да ме обичаш. Не мога да го позволя, не и този път. Не мога да си позволя да те загубя. Не и когато те обичам толкова, че се залъгвам, че не (трябва да) те обичам. Аз искам да ти принадлежа и не искам, защото тогава ти няма да ми принадлежиш. А аз прекалено много нощи прекарвах сама… Много сълзи изплаках, много любов и отчаяние изпитах. С теб искам да е различно, с теб е различно. Не мога да си го простя, че не се чувствам към теб така, както се чувствах първия път, защото знам, че аз за теб съм този първи път. Но пък може би сегашната ми любов е по-силна? Кой знае? Все пак усещам, че нещо липсва. Сякаш винаги ще липсва. Трудно е, когато веднъж вече си обичал. Тази любов те белязва завинаги. Сякаш не си способен да обичаш по друг начин. И тъжното е, че аз наистина те обичам, но не те обичам, както ти обичаш мен. Защото вече съм обичала така. Не знаех, че сред цялата си сложност, любовта може да бъде и различна една от друга. По-голямата ми мъка е, че не знам коя е по-силна. А само как ми се иска към теб да е най-силната ми любов, цялата ми любов… Може би прекалено дълго съм те чакала, може би твърде късно се появи в живота ми. И в опитите си да се науча да обичам теб някой ден, аз обичах други. Подарявах им сърцето си и през всичките тези години няма как частички от него да не са останали при тях. Сега то не е цяло, ранено е, разпокъсано, посипано с рани, но у дома си. Най-после у дома си, там, където му е мястото, при теб – този, който винаги е търсело у другите, този, който винаги е чакало. Може би си дошъл в деня на смъртта ми – и си ме избавил от нея. Аз сега съм при теб, но при теб ли е сърцето ми? Сякаш го загубих по пътя… а толкова усърдно го пазех за теб, подарявайки го на други, знаейки че един ден ще го събера от тях и ще го подаря на теб, любими. Ти си най-зрялата ми любов, но не мисля, че си изстрадал толкова, че да ме разбираш. Затова не ти казвам. Не мога. Не мога да ти кажа, че това, което държиш в ръцете си, не е цялото ми сърце. Не. Части от него са у други. И аз си ги исках. О, колко отчаяно исках да си ги върна, за да ти ги дам всичките! Но времето не връща. То е подло. Каквото било, било, казват. И най-после съм при теб, и пак страдам… защото те обичам толкова много и копнея цялата да съм твоя, но знам, че никога няма да съм. Надявам се, че ти няма да узнаеш това. Аз съм силна, но теб ще погуби. Не мога да ти причиня болка. Затова крия тайна от теб. Най-жестоката тайна от всичките. И въпреки това те обичам, ах, колко те обичам… А колко се мразя, задето съм такава – далечна. Страх ме е да си позволя да те обичам толкова… Не заслужавам такова щастие. Въпреки многото години мъка и търсене на любов.
Но надеждата умира последна. Така казват. И аз мога да се съглася с тях. Докато те открия, надеждата ме насърчаваше да вървя по трънливия път, тя беше единствената ми утеха. И сега аз се надявам… о, аз се надявам дори повече, отколкото те обичам, че някой ден сърцето ми ще стане пак цяло, и всичко ще започне отначало, чисто, и с риск това да ме погуби, аз ще ти го подаря… цялото.

събота, 9 април 2016 г.

Постави ме в клетка


Постави ме в клетка. Окови ме с желязо, здраво. Направи ме своя. 
Без теб… не съм свободна.
Без теб денят загуби смисъла си… Близостта ти вчера бе заменена от празнотата днес. Природата увяхна, изгуби красотата си – точно както всичко, държащо животинското в себе си, бе опитомено. Включително и аз. Без теб е безлюдно, а всъщност около мен постоянно се навъртат хора. Без теб е тихо, ала  виковете на самотност крещят в главата ми. Без теб е мрачно, ала слънцето навън жарко пече. Прогаря. Тъй както ти гореше ме онзи ден, и то по същия начин търпеливо, настойчиво, истинско. Да си представям ли, че ти си слънцето? Не, ти за мен си дори повече. Ти си слънце и луна, изгрев и здрач, пладне и полунощ. Ти си всичкото ми, а без теб аз съм нищо. Ти ме правиш жива, без теб аз не живея, и дори често се съмнявам дали съществувам. 
Нужен си ми… искам да се смея. Без теб това не мога. Без теб не мога и да виждам, нито да чувам, нито да усещам каквото и да било, дори тъгата си понякога. Абсолютен безчувствен катарзис. Ирония на съдбата, и на самата мен. Чакането ме убива… искам да живея! Искам те до мен, да те усещам как навлизаш от всяка пролука на съзнанието, на душата, на тялото ми… Искам да запълниш със себе всеки спомен, всяко чувство, всяка клетка… 
Постави ме в клетка. Направи ме своя. Дръж ме като собственост – така обичам. Но само моля те, не ме лишавай от присъствието си. Защото иначе тази клетка, която за мен би значела целият свят, ще се превърне в гроб. И трупът ми ще лежи в нея. Повече няма да чуваш смеха ми, нито пък аз самата ще го чувам… И тогава ти самият ще загинеш, защото тъй както ти за мен си всичко, то така и аз за теб съм нещото, което дава образ на твоето всичко. Ти без мен би бил просто идея. 




неделя, 3 април 2016 г.

Защо "fuck all dreams"?

Защото мечтите могат както да извисят човек и да придадат смисъл на живота му, така и, забравен в тях, да му го отнемат. Мечтите са коварни... като самата любов. И точна както нея могат да осмислят, но и да погубват. Да създават и да рушат. Да извисяват и да принизяват. Защото когато човек обича, той е способен на всичко, на каквото би бил някога, и в същото време е съвсем нищожен и слаб, подвластен на любовта. Както е и с мечтите. За да прогледнеш, не бива да се самозабравяш. Защото тогава попадаш в дупка, от която няма излизане. Дори и да е най-красивото и пъстро място на света, ти не си се родил, за да останеш и да живееш в дупка. Животът е непрекъснато летене и падане. Кръговрат. За да го живееш истински, първо трябва да се научиш как. Идеята не е да се стремиш само към щастие, защото така не би оценил и обърнал внимание на болката, която изобщо не е по-незначителна от него. Кой казва, че човек се ражда, за да бъде щастлив? Може би сме тук именно заради болката. И колкото по-скоро го осъзнаем, толкова по-бързо ще стигнем до щастието.

So for now... fuck all dreams.
Както ръката нежно гали плътта, съвсем с върха на пръстите,


и оставя едно такова гъделичкащо чувство, една тръпка, която не търпи да бъде притъпена..



И непосредствено след това сърцето копнее ноктите да се забият в кожата, да потушат огъня в кръвта.



Така протича любовта.



По този начин искам да бъда докосвана.. и после раздирана.



 За такава любов жадувам.
За пръв път не виждам през теб. Отдалечи се. Напусна ме така, както син напуска майка си, почти незабелязано и безвъзвратно, поемайки по своя път. Напусна ме като войник, изпратен на фронта, на среща със смъртта. Напусна ме като автобус, който затваря вратите си и потегля завинаги. Така и ти затвори сърцето си за мен. Затвори и живота си, отмъкна го от мен и отпътува нанякъде. А сега аз като каква да те чакам - като майка, надзъртаща постоянно през прозореца, или като съпруга, пишеща писмо след писмо, ослушвайки се за почукване на входната врата, или пък като пътник, без билет и без багаж, чакащ да го отведеш някъде с теб, дори и на фронта, дори и на полето на смъртта. Като каква да те чакам? Като какъв да те чакам? Ще се върнеш ли отново, и ако се върнеш, дали ще те позная? Много време ще е минало. Може би ще те забравя, но може би няма да искам. Накрая ще те обвинявам и сама ще те прогоня. И всичко това - само защото си тръгна, без следа. Ти си въображението, което ми липсва в сегашния живот, ти си топлия нюанс, в който се обагрят дните ми, когато  биват прекарани с теб. Сега картината е сива. Като снимка от Втората световна война. И мъката е силна - като скръбта на изоставената жена.

Зимна нощ "у дома"

Тя завъртя ключа и безшумно отвори вратата. Плахо се промъкна вътре, без да си събуе обувките, за да не вдига шум. Чуваше как мъжът й кротко похъркваше в спалнята, но не искаше да го буди. Поне не и тази вечер. Затвори се в кухнята, отвори прозореца и запали цигара. Зимата нахлу в стаята, на нея й стана приятно и леко потръпна. Седна на масата, опирайки краката си на стола и блажено запуши. Мъжът й не й позволяваше да пуши, поне не и в къщата. Но пушенето бе неин заклет обичай още от малка и това да се откъсне от него, значеше да откъсне част от сърцето си. А тя бе романтичка, и за нея бе непосилно да направи това. Затова предпочиташе да се крие - в кухнята, в нощите, в зимите, една след друга, години подред... Бракът им беше 10 годишен, но все още бяха млади. Оженили се бяха едва на 20, и двамата. Съученици в училище, после съкурсници в университета, а сега съпруг и съпруга в свой дом. Душата му обаче бе се състарила, беше не като на 30, а на 300 годишен човек. А нейната все още летеше високо в облаците, от никого все още обезкрилена. Нямаха деца. Тя не искаше. Когато един мъж не иска, е лесно. Жената намира начини - нали е жена. Ала мъжът в обратния случай е напълно безпомощен и остава с тъгата си. Тя го обичаше, но не беше влюбена в него. Измисли си този факт и си го повтаряше ден след ден, другояче щеше да бъде още по-тъжно.Може би щеше вече да го е напуснала... Потрепери. От студа или по-скоро от смразяващата мисъл. Та къде ще отиде? Нямаше си никого.А и кой ще се грижи за нея? Кой ще й казва да не си слага мръсните обувки по мебелите - отново навик, който беше наследила от малка. А тя осъзнаваше грешките си, но душата й не търпеше да бъде поставяна в окови. Тя се връщаше късно, денем работеше малко, но вършеше това, което й харесва. Пишеше разни истории за неделния вестник. Явно на хората им харесваха, защото вече 4 години все с това се занимаваше. Тогава какъв беше проблемът? Тя загаси цигарата и я хвърли през терасата. Чу как тупна в снега и се усмихна. Самотата й прилягаше. Караше я да изглежда толкова красива... Не й трябваше мъж. Трябваше й самота. Но в самотата си децата умират. А на нея не й беше все още до смърт. Ослуша се. Никакъв шум не се чуваше от спалнята. "Сигурно се е събудил". Тя скочи от масата, набързо се събу и съблече чисто гола. А после така, ухаеща на цигарен дим и на жена, донесе зимата в леглото на мъжа си.

Бивши любовници споделят цигара

Дръпваме си от цигарата един след друг, кротко изчакваме. Скришом наблюдаваме как устните на другия обгръщат цигарата и леко я докосват с език, сякаш я целуват. А после, когато си прехвърлим реда, мечтаем и си представяме устните, докосвали я съвсем допреди малко. Издърпваме и вдишваме навътре уханието на другия. Докосваме езика си с неговия. А той знае, и тя. Само че всичко се случва потайно. Еротично. Бивши любовници споделят цигара. Димът ги пренася назад в спомените им, там, където се отдаваха на ласките и стоновете. Там, където отново се намираха заедно и споделяха една цигара. 
Очите им се срещат за миг. Плахи усмивки, едва доловими, се появяват на навлажнените им един от друг устни. Цигарата е мокра. Струва им се, че дори ще загаси огъня, който я води към края, който я убива. И така ще спрат времето, застинали завинаги един до друг, допушвайки може би последна цигара. Сърцата им бият, и едно - друго се правят, че нищо не чуват. Дишането е учестено, но не от потъмнелите дробове, а от плътта на другия, полепнала по върха на езика, бавно, гъделичкащо прокарвайки се навътре. 
Тя бавно облизва устните си. Гледа настрани, но знае, че погледът му е прикован в нея. Наслаждава се. На влиянието си върху него. Знае, че и на него това му харесва. А той й позволява да бъде господарката. От нея се определят правилата. Тя започва и тя завършва, когато реши. Взима цигарата съвсем с върха на пръстите си, съвсем леко погалвайки ръката му с кожата си. Вкарва цигарата за последен път в устата си и със силно и дълго издърпване, слага край на живота й.
После го поглежда и се усмихва. "Господарка. Богиня" - мисли си той. А после, когато вече е ясно, че и последната капка невинност се е стекла по устните и се е разбила в краката им, той я придърпва към себе си. "Моят господар - шепне тя. - Твоя съм".


Аз стоя буден в леглото в 4 часа през нощта. Тя спи в прегръдките му.  На шкафчето ми лежи празна бутилка от водка. На нейното две стъклени чаши, пълни до половината с вино - явно забравени още от първата секунда, в която биват напълнени. Устните ми са напукани, повехнали от солените сълзи. А нейните се усмихват, до преди малко целувани. Сенки играят по стените срещу мен и се подхилкват злокобно. Над нея ангели пеят. Душата ми е празна, изгубена. Нейната не може да си намери място, прелива. 
Тя е щастлива, а аз съм нещастен. Тя е жена, аз съм нищо.



Моята душа е самотна и тъжна, и няма нужда от някой, който да я избави от тази самота и да я дари с щастие, а има нужда от някой, който ще бъде самотен и нещастен заедно с нея.
Затова всяко щастие в моя живот е пресилено и фалшиво. Истинската емоция, за която съм създадена, е тъгата. Не търся щастие, а споделена тъга.

петък, 1 април 2016 г.

Сънищата на един творец писател

Сънувах, че пиша поезия навън на асфалта. Беше тъмна непрогледна нощ и не се виждаше абсолютно нищо, дори буквите, които пишех. Всичко беше черно и студено. Безлюдно. Навън нямаше никого, освен мен и някакво куче, което не можех да различа от тъмнината, но го чувах как ме обикаля в кръг, ръмжейки, готово всеки момент да скочи и да ме разкъса. Нощта падаше все по-ниско, животното приближаваше все по-близо, студът прегръщаше все по-силно. Но аз продължавах да пиша думите с голи ръце по асфалта. Страхът беше обладал сърцето ми, редом с вдъхновението. Но то ми даваше неземни сили и аз не знаех нито студ, нито страх, нито болка... продължавах. Знаех, че мога да изпреваря смъртта и да остана... тук някъде, на този свят. Можех да избързам, довършвайки произведението по-скоро, осмисляйки бледната си душа, пък после нека ми изтече кръвта от пръстите, нека ме оръфат кучета до костите, нека ми измръзнат жилите. Стихотворението ще бъде там, вградено в камъка, подписано с кръвта ми. И тогава студът, мракът, смъртта, хаосът са победени... и осмислени.


четвъртък, 31 март 2016 г.

Днес

Днес е денят, в който животът ни премина през съставяне на планове за общото ни бъдеще до приказки за евентуална раздяла при възможно объркване на обстоятелствата.
Днес бяхме 18 годишни тийнейджъри, разказващи си истории за красиви принцеси и страшни чудовища, но днес бяхме и възрастни, обсъждайки начини за печалба, за издигане в обществото.
Днес се чувствахме деца, докато измисляхме имена за собствените си деца след време.
Днес се докосвахме съвсем плахо като на първа среща, но и правехме любов като след 10 годишен брак.
Днес си спомняхме за случки от миналото преди първата ни среща, а също и насрочихме дата за сватбата ни след години.
Днес лежахме един до друг, носейки се из времето. Заедно.


Днес се обичахме.

вторник, 29 март 2016 г.

От раждането през цигарата и до смъртта

Какво е това странно нещо с пушенето, че ти дава такова силно усещане за драматизъм, за принадлежност, за смисъл, за живот. Сякаш запалвайки цигара, палиш светлината в тунела. Сякаш всяка цигара е забравена целувка, открадната от времето. Силата й е в това, че може да те накара да се почувстваш всякак, и най-вече ще изкара наяве най-тъмните кътчета от душата ти, забравени, прашасали. И те отново ще блеснат, и ти отново ще засияеш, отново ще почувстваш, че си тук, и че живееш. Парадокс. А всъщност цигарата отвътре те изгаря и скъсява часовете ти до смъртта. Скъсява тунела, въпреки че го къпе в светлина. Какъв е този порив към самоубийство, сякаш единствено прибягвайки до него, можеш да усетиш живота в жилите, в кръвта, дори в дробовете си. Какво е това забързано движение към смъртта и все пак - сбъдвайки живеенето. Колко парадокси в една мъничка цигара. Колко забравени спомени, колко отлетели мечти, какво бягане от себе си и все пак - завръщане у дома, при себе си. Сенките на дима са сенки на душата. Хвърляйки отражение върху битието и изчезвайки само за секунди - колкото трае един човешки живот. Каква игра, какъв танц, преплитане на сенки, на смърт с живот, на битие с небитие, на рай с ад, на минало и настояще, на настояще и бъдеще. Какъв триумф - да запалиш цигара, да започнеш живот, и каква разруха, да я загасиш, да сложиш край на нечий живот. И какво щастие, ако животът е твой... Дори и само в рамките на горящата цигара, на осветения тунел, на секундния живот сам по себе си, в рамките на теб самия, простиращи се от тялото към душата, отвън навътре, от отдавна до сега, от началото до края, и от раждането до смъртта.