четвъртък, 31 март 2016 г.

Днес

Днес е денят, в който животът ни премина през съставяне на планове за общото ни бъдеще до приказки за евентуална раздяла при възможно объркване на обстоятелствата.
Днес бяхме 18 годишни тийнейджъри, разказващи си истории за красиви принцеси и страшни чудовища, но днес бяхме и възрастни, обсъждайки начини за печалба, за издигане в обществото.
Днес се чувствахме деца, докато измисляхме имена за собствените си деца след време.
Днес се докосвахме съвсем плахо като на първа среща, но и правехме любов като след 10 годишен брак.
Днес си спомняхме за случки от миналото преди първата ни среща, а също и насрочихме дата за сватбата ни след години.
Днес лежахме един до друг, носейки се из времето. Заедно.


Днес се обичахме.

вторник, 29 март 2016 г.

От раждането през цигарата и до смъртта

Какво е това странно нещо с пушенето, че ти дава такова силно усещане за драматизъм, за принадлежност, за смисъл, за живот. Сякаш запалвайки цигара, палиш светлината в тунела. Сякаш всяка цигара е забравена целувка, открадната от времето. Силата й е в това, че може да те накара да се почувстваш всякак, и най-вече ще изкара наяве най-тъмните кътчета от душата ти, забравени, прашасали. И те отново ще блеснат, и ти отново ще засияеш, отново ще почувстваш, че си тук, и че живееш. Парадокс. А всъщност цигарата отвътре те изгаря и скъсява часовете ти до смъртта. Скъсява тунела, въпреки че го къпе в светлина. Какъв е този порив към самоубийство, сякаш единствено прибягвайки до него, можеш да усетиш живота в жилите, в кръвта, дори в дробовете си. Какво е това забързано движение към смъртта и все пак - сбъдвайки живеенето. Колко парадокси в една мъничка цигара. Колко забравени спомени, колко отлетели мечти, какво бягане от себе си и все пак - завръщане у дома, при себе си. Сенките на дима са сенки на душата. Хвърляйки отражение върху битието и изчезвайки само за секунди - колкото трае един човешки живот. Каква игра, какъв танц, преплитане на сенки, на смърт с живот, на битие с небитие, на рай с ад, на минало и настояще, на настояще и бъдеще. Какъв триумф - да запалиш цигара, да започнеш живот, и каква разруха, да я загасиш, да сложиш край на нечий живот. И какво щастие, ако животът е твой... Дори и само в рамките на горящата цигара, на осветения тунел, на секундния живот сам по себе си, в рамките на теб самия, простиращи се от тялото към душата, отвън навътре, от отдавна до сега, от началото до края, и от раждането до смъртта.

понеделник, 28 март 2016 г.

Завинаги

Той беше мъж в тялото на момче. А тя… се намираше на прага между това да бъде момиче и това да бъде жена. В едни моменти харесваше тялото му, в други пък се влюбваше в душата… Но винаги в него намираше нещо, което я привличаше – и като момиче, и като жена.
Докато един ден не се замисли над това.
Замисли се и за някой друг, съзнавайки, че извършва грях. Природата на жената е такава – грешна. Може би самият грях я бе превърнал в жена.
Докато лежеше до него, си се представи в обятията на друг. Другият беше мъж както отвън, така и отвътре. Беше успешен, 25 годишен, само 7 години по-голям от нея. Имаше си отговорна работа във фирма, имаше и кола, както и костюм и вратовръзка, и часовник, и чанта, пълна с папки и документи. Представяше си какво е да се намираш във връзка с такъв човек. Сигурно в делничните утрини двамата биват разделени, будейки се от слънчевите лъчи , той – съвсем рано, за да не закъснее за работа, но никога забравяйки да й прати СМС с „Добро утро, скъпа“, който тя ще прочете на обяд, когато се и събуди, и денят й ще започне красиво, с усмивка на лице. А после ще му се обади в обедната почивка, за да чуе „прекрасния му глас“, а той ще я покани вечерта да се отбие у тях. Тя с радост ще приеме и ще прекъсне плахо телефона, обещавайки му изненада. Цял ден няма да спре да си мисли за предстоящата петъчна вечер. Ще си го представя от време на време, седнал зад бюрото си или пък водейки важно събрание, или мислейки си за нея. Ще закуси, ще отиде да потича в парка, за да бъде в добра форма за вечерта, след това ще си вземе продължителен душ, а после ще се разходи по магазините, избирайки си секси бельо за вечерта. Когато настъпи краят на работния ден, ще започне да се приготвя – бельото, дрехите, косата, грима. Виното. Ще отиде у тях малко преди той да се е върнал, използвайки ключовете, които й е дал за дома си. Ще спретне къщата му, ще налее виното в чашите и ще го чака. Не след дълго ще дочуе шума от колата му, спирайки на паркинга и сърцето й ще започне да бие учестено. След малко ще чуе прищракването на входната врата и нетърпеливо ще се хвърли на врата му, обяснявайки му колко й е липсвал и как няма търпение да се озоват в леглото. Но преди това, играейки ролята на съпруга, ще го попита как е минал денят му с прикрита ревност, надявайки се в разказа му да не намери място никоя жена, а после бавно ще започне да съблича сакото му, вратовръзката, ризата, панталоните… Той ще се усмихне, виждайки я в новото скъпо бельо и ще прави любов с нея, докато е все още ненапълно съблечена, нетърпелив, искащ, сдържайки желанието си през целия ден и най-после изливайки го в нея. Така тя ще се почувства истинска жена. И ще легне до него, сложила глава на гърдите му, галейки косата му.
За такива неща си мечтаеше тя, докато лежеше до него… И съвсем неочаквано в съня си, той промълви:
- Завинаги…
Тогава сърцето й плачевно се сви, очите й се напълниха със сълзи и от този момент нататък тя вече знаеше, беше убедена с цялото си сърце, че той наистина е неин, а тя – негова. И от повече мечти нямаше нужда.

неделя, 27 март 2016 г.

Дойде при мен от никъде (2)


Дойде при мен от никъде, 
яви ми се като призрак,
и се всели в душата ми, 
превръщайки мен самата в сянка…


Приближих се толкова близко 
до края, 
бях на една крачка разстояние 
от разрухата, 
а ти ме взе на ръце
и ме пренесе през ада,
лишавайки ме от крака,
а дарявайки ме с криле.


И въпреки това не отлетях… 
останах при теб.
Всеки би останал, 
но пък ти избираш да останеш 
при мен. 
Какво сбъднато щастие…


Добрите времена ще дойдат. 
Ти ме виждаш,
изправена пред теб, 
размахвайки крилете си, 
а аз те виждам там, 
гледащ мен,
сякаш вадиш с нож очите ми…


Не мога да откъсна поглед от теб.
Адът ти ме вдъхновява. 
Душата ми лети към теб, 
а сърцето ми се разпада… 
Спаси тялото ми от разруха,
пренасяйки ме през ада, 
но забрави сърцето ми там,
в твоето.
И сега то вехне, руши се, 
а пъкълният огън го овъглява.


Нищо. 
Твоя съм, демоне.
Продадох ти сърцето си, 
на теб – самият дявол! 
„Злото никога не предава – 
шепнеше ми. 
– Отдай ми се.“


Така дяволът съблазнява. 
Тласка те към прелюбодейство, 
към поквара. 
Пред мен си ангел, 
паднал ангел, 
подарил ми
крилете си.


Сливаме се в едно, 
в някакво адово блаженство. 
И неусетно крилете стават общи, 
и душите, 
и сърцата, 
безвъзвратно вече изгубени…


Пропадаме заедно. 
В унищожението откриваме 
любовта. 
Шепнем демонически 
любовни слова.
Аз бях ангел, демоне,
вземи ме.


Добрите времена ще дойдат,
зная. 
Бог казва, че не завинаги 


злото ще цари.
И ще намерим любовта
и доброто
в сърцата си. 
Ала ти открадна моето, 
стана поробител 
на любовта, 
на вярата ми… 
Надежда няма.


В какво да вярвам?
... 
Твоя съм. 
Управлявай ме, демоне. 
Води ме. 
Дори и да е през ада. 
Защото където и да си, 
аз съм с теб.



Аз съм ангелът,
но ти си крилете ми. 
Аз съм сянката,
а ти тялото. 
Аз съм мечтата, 
а ти си реалността.
Аз съм жертвата, 
а ти богът. 

Аз - жената, ти –мъжът.




Дойде при мен от никъде...

Дойде при мен от никъде, яви ми се като призрак, който се всели в душата ми, превръщайки мен самата в сянка…


Приближих се толкова близко до края, бях на една крачка разстояние от разрухата, а ти ме взе на ръце и ме пренесе през ада, лишавайки ме от крака, а дарявайки ме с криле.

И въпреки това не отлетях… останах при теб. Всеки би останал, но пък ти избираш да останеш при мен. Какво сбъднато щастие…

Добрите времена ще дойдат. Ти ме виждаш, изправена пред теб, размахвайки крилете си, а аз те виждам там, гледащ мен, сякаш вадиш с нож очите ми… 

Не мога да откъсна поглед от теб. Адът ти ме вдъхновява. Душата ми лети към теб, а сърцето ми се разпада… Спаси тялото ми от разруха, пренасяйки ме през ада, но забрави сърцето ми там, в твоето. И сега то вехне, руши се, а пъкълният огън го овъглява.
Нищо. Твоя съм, демоне. Продадох ти сърцето си, на теб – самият дявол! „Злото никога не предава – шепнеше ми. – Отдай ми се.“


Така дяволът съблазнява. Тласка те към прелюбодейство, към поквара. Пред мен си ангел, паднал ангел, подарил ми крилете си.

Сливаме се в едно, в някакво адово блаженство. И неусетно крилете стават общи, и душите, и сърцата, които са безвъзвратно вече изгубени…

Пропадаме заедно. В унищожението откриваме любовта. Шепнем демонически любовни слова. Аз бях ангел, демоне, вземи ме. 

Добрите времена ще дойдат, зная. Бог казва, че не завинаги злото ще цари. И ще намерим любовта и доброто в сърцата си. Ала ти открадна моето, стана поробител на любовта, на вярата ми… Надежда няма.

В какво да вярвам?... Твоя съм. Управлявай ме, демоне. Води ме. Дори и да е през ада. Защото където и да си, аз съм с теб. 



Аз съм ангелът, но ти си крилете ми. Аз съм сянката, а ти тялото. Аз съм мечтата, а ти си реалността. Аз съм жертвата, а ти богът. Аз - жената, ти –мъжът.




четвъртък, 17 март 2016 г.

Разруха и възкръсване


Чувстваш се така, сякаш всичко се срива, и чрез него ти самият. 
Нещата, които до вчера бяха основите на света ти, днес са първите неща, които се отронват и повличат след себе си още, довеждайки разруха. Съзнанието ти се опитва да оцелее, изправено на пръсти, впило ноктите си здраво в тебе, за да ти напомня, че още си тук, и трябва да оцелееш. Картините пред теб се размиват, образувайки някакво странно подобие на агония и крах. Връщаш се назад в миналото си, там, където се чувстваш сигурно, и с уморени, едва гледащи очи, търсиш някаква опора, която да проектираш в настоящето и да подмамиш, че все още се крепиш, все още не си изчезнал. Животът те дърпа здраво за двете ръце и двата крака в четирите различни посоки, разчленявайки те и сякаш изправяйки те пред Страшния съд.
"Къде сгреших?" - питаш се. Набързо премисляш думи, случки, спомени за някой грях, за нечие прегрешение. Но там е празно. Откриваш единствено себе си. Всички са те изоставили. И това е техният или може би твоят грях. Търсиш вината в себе си, защото така е по-лесно, по-лесно е да държиш контрола в ръцете си, да не позволяваш на сградата да се срути, отколкото да гледаш как някой друг я клати и събаря отстрани... но да гледаш как тези, за които най- милееш, къс по къс те разчленяват и ядат малко по малко от теб с всяко скарване, обида, липса на внимание, уважение, любов... непосилно е.
Разкъсват ме. Ядат от мен, и аз им пазя сърцето си, там, където в дълбините му се крият те... пазя им го за десерт. За накрая, когато в последната секунда от съществуването ми, точно преди последната тухла на съзнанието и душата ми да се удари в земята с трясък, чупейки се, те ще стигнат до сърцето ми и там ще видят своя образ. Тогава ще им стане болно, ще се сгромолясат и ще плачат, и ще викат Бога за помощ, стенейки моето име, ала ще е твърде късно. От мен ще е останало само те самите. И за да ме запазят, те ще ме, ще се погълнат. И разкъсвайки ме, те най-после ще ме направят едно цяло, изградено от спомени, болка и любов, и ще ме носят там, където винаги съм искала да бъда и най-сетне съм - в сърцето.

неделя, 13 март 2016 г.

За секундната любов

Той е способен.. и го прави. Разтопява ме във всичките нюанси на черното. Прави ме бяла. И аз не мога да направя нищо по въпроса. И не искам.
Преди да го срещна бях сива. Сиво ежедневие, сиви мисли, сиви чувства, сиво всичко. А след него се научих да бъда и бяла, и черна. По различно време, както и едновременно. Обхванах целия спектър на Вселената. Оцветих се в черно, попадайки в черна дупка. Оцветих се в безцветност. А после станах ангел. И "бях в бяло". Сега съм себе си. Което ще рече - сега съм всичко. Любовта ми към него не ме поставя в граници. Любовта ми към него няма граници.
Вселена.
Единствено в любовта нещата стоят черно на бяло. Или обичаш, или не.
Обичаш само за стотна от секундата, а после забравяш да обичаш, пъс след малко си припомняш и така нататък и така нататък.
Но тази стотна от секундата е черно-бяла. И да - точно тогава и само тогава мога да кажа с пълна сигурност, че го обичам. Или че не го.
Защото съм човек, който живее не ден за ден, а секунда за секунда. Най-фрапантните, най-важните неща се случват мигновено. Не, дори не можеш да мигнеш. Толкова бързо, че имаш чувството, че ти си замрял, потънал си в безвремието. И може би е така. За стотна от секундата... може би.
Тръгваше си... А очите й оставаха в него.

петък, 11 март 2016 г.

Желая го. За мъжът, който ще ме закриля и ще ме пази от страха в нощта.
Бленувам го. И всяка вечер го сънувам така истински, сякаш лежи спокойно до мен, обгърнал ме с ръцете си.
Мечтая го. Завинаги. Да заспива и да се събужда до мен. Да ме приспива с прегръдка и с целувка да ме буди.
Обичам го. Такъв, какъвто е. Желание, блян, мечта. Любов. Моята единствена и безрезервна, всеотдайна и тръпнеща любов.
Без него съм. Без него съм нищо. Липсва ми така дълбоко... Пренасям се в съня, за да го видя. Събуждам се сама, за да го пожелая. Чакам го и го мечтая. И във всяка секунда, дори в съня си... обичам го.



Изстивам

Липсваш ми...
Нощта е тъмна и безлична в отсъствието ти. Зловещо е да те няма до мен. Обвита във вечерния студ, мечтая за горещите ти ръце. Бленувам споменът, в който дъхът ти галеше кожата ми и я караше да настръхва не от студ, а от топлина. Даряваше ме с топлината на любовта, а аз ти подарявах себе си - тялото, и душата. Всичко, което някога имах. Защото сега вече нямам нищо. Нямам теб, а дори и нощта не е моя. Сама съм, обезличена като нея. Трепери. Тялото изтръпва с последни сили, борейки се за живота, в който отново ще те срещне. Душата ми изстива, отлита надалече... изгубва се в нощта. Изчезнах. Търся те... Нощта си ме прибира, обгръщайки ме с ледени ръце, а аз ставам нейна в замяна. Търся твоите ръце. Къде си...


- В очите ти плуват медузи. 

- ... Това за комплимент ли да го приемам?

- Както щеш, нали не си ти тази, която се опарва всеки път, щом потъне дълбоко в тях...