вторник, 29 март 2016 г.

От раждането през цигарата и до смъртта

Какво е това странно нещо с пушенето, че ти дава такова силно усещане за драматизъм, за принадлежност, за смисъл, за живот. Сякаш запалвайки цигара, палиш светлината в тунела. Сякаш всяка цигара е забравена целувка, открадната от времето. Силата й е в това, че може да те накара да се почувстваш всякак, и най-вече ще изкара наяве най-тъмните кътчета от душата ти, забравени, прашасали. И те отново ще блеснат, и ти отново ще засияеш, отново ще почувстваш, че си тук, и че живееш. Парадокс. А всъщност цигарата отвътре те изгаря и скъсява часовете ти до смъртта. Скъсява тунела, въпреки че го къпе в светлина. Какъв е този порив към самоубийство, сякаш единствено прибягвайки до него, можеш да усетиш живота в жилите, в кръвта, дори в дробовете си. Какво е това забързано движение към смъртта и все пак - сбъдвайки живеенето. Колко парадокси в една мъничка цигара. Колко забравени спомени, колко отлетели мечти, какво бягане от себе си и все пак - завръщане у дома, при себе си. Сенките на дима са сенки на душата. Хвърляйки отражение върху битието и изчезвайки само за секунди - колкото трае един човешки живот. Каква игра, какъв танц, преплитане на сенки, на смърт с живот, на битие с небитие, на рай с ад, на минало и настояще, на настояще и бъдеще. Какъв триумф - да запалиш цигара, да започнеш живот, и каква разруха, да я загасиш, да сложиш край на нечий живот. И какво щастие, ако животът е твой... Дори и само в рамките на горящата цигара, на осветения тунел, на секундния живот сам по себе си, в рамките на теб самия, простиращи се от тялото към душата, отвън навътре, от отдавна до сега, от началото до края, и от раждането до смъртта.

Няма коментари :

Публикуване на коментар