четвъртък, 14 април 2016 г.

Един обикновен тийнейджърски ден - Vol.1

-          Ще те убия, копеле мръсно! Заклевам се, ще съжаляваш, че си се родил! – крещи майка ми. И после шум от счупване на стъкло. Отчаян вик на баща ми. Трясък от затръшване на врата. Не знам дали сънувам, или наистина се случва. Стресната, ставам от леглото си и отварям вратата на стаята си. Надниквам в коридора, а гледката предизвиква вик у мен. Брат ми лежи на земята, а дясната му длан кърви. Невинни сълзи се стичат по изплашеното му личице. Баща ми, все още по пижама, надвесил се над него, се опитва по всякакъв начин да го успокои, но явно без успех. Намирам се в ужас и стоя като вкаменена. Не знам какво да правя.
-          Донеси вода и остани при него, докато се преоблека – казва баща ми. Изтичвам в кухнята и наливам вода в чашата. Докато я нося на брат ми, изливам няколко капки по пътя си.
-          Хрис, успокой се, всичко ще бъде наред – галя меката му коса, а сълзите ми падат върху малкото му телце. Забелязвам, че през раната почти е изскочила костта, но запазвам самообладание. Трябва да му покажа, че съм силна, за да вземе пример от мен. Целувам мократа му бузка и викам на татко:
-          Къде е мама? Къде отиде? – брат ми започва да шепне „мамо, мамо“, а аз се чувствам толкова безсилна…
-          Кучката си отиде! Завинаги! – ядосано отвръща той. – Притискай раната – сепвам се и късам ръкава от пижамата си. Увивам го над раната, от която не спира да блика кръв.
-          О, Господи, Господи, моля Те, нека той се оправи – моля се тихо на глас. След секунди баща ми грабва братчето ми на ръце и излиза навън с думите:
-          Трябва да отидеш на училище. Ще ти се обадя – кимам притеснено и погалвам ръчичката на Християн. Струва ми се, за последно. Сподавен вик излиза от гърлото ми. Защо? Защо? Защо?! Не мога да си отговоря на въпроса. По дяволите, не мога! Взимам кърпа от банята, намокрям я с вода и се опитвам да изчистя кръвта от килима. Безуспешно. Събирам парчетата от счупената ваза и ги хвърлям в кошчето. Поглеждам колко е часът. 07:00. След половин час трябва да бъда в училище, но как ще се появя в този вид?! Не мога. Ще отида за втория час, казвам си. Все още съм в шок от случилото се. Трябва ми цигара. И нещо силно. Отварям шкафа, а бутилката от уиски стои празна пред мен. Мамка му, майка ми пак е пила. За щастие, забравила си е цигарите. Този път ще взема от нейните. Не ми пука, ако разбере. И без това сигурно няма да се върне повече. Излизам на терасата и си запалвам цигара. Студът сковава тялото ми, но така ми е добре. Слънцето наднича над високите блокове и огрява мокрото ми от сълзи лице. Съседката от лявата тераса ме гледа така, сякаш вижда онзи неин любимец от скапания турски сериал. Толкова е изненадана да ме види с цигара в ръката. Не ми е до нея сега и ù показвам среден пръст, за да се разкара. Всъщност, мнението на хората изобщо не ме интересува. Мразя обаче, когато ме гледат гадно или така, все едно не са очаквали такова нещо от мен. След минута дръпвам за последно от цигарата и я хвърлям долу в така старателно поддържаната градинка. Отивам в банята, като се старая да не гледам към петното от кръв. По пътя обаче стъпвам на едно стъкло, което съм забравила да взема и от дясното ми стъпало започва да тече кръв. Слава Богу, е съвсем леко одраскване, ще ми мине бързо. Вземам си душ, после се обличам с дънки и блуза с къс ръкав. Не ми пука, че е студено. Някой мъдър човек е казал „От студ умри, гъзар бъди“. Правя си обикновена прическа, слагам си молив и спирала, грабвам почти празната си чанта, в която има само една тетрадка и химикал, и излизам навън. Оставям музиката, преминаваща през слушалките на телефона, да ръководи съзнанието ми. Само тя ме успокоява. Поглеждам часа на дисплея на телефона си - 07:45, и междувременно виждам, че съм получила съобщение. От гаджето ми е. Иска да избягам от последния час, за да сме повече време заедно. Разбира се, за него бих направила всичко. На 17 е, с 4 години по-голям от мен. Аз го обичам, а той ме използва. От 1 месец сме заедно, рано или късно ще иска да бъда с него. В онзи смисъл на думата, порочния. За да се изфука пред приятелчетата си, че е успял да спи с онази, малката. Не съм готова, но само заради него, бих се съгласила. Знам, че не е правилно.
Хората си мислят, че нищо не разбирам, но аз просто не им показвам каква съм всъщност. Зад тоновете грим, дима от цигари, миризмата на алкохол или скъп парфюм и порцелановата усмивка, се крие истинската ми същност. Едно малко момиче, наранено, изпълнено с болка, самоунищожаващо се. Сама съм си направила избора и само аз съм виновна за последствията. Направила съм избора си да бъда т.нар. „кифла“, безчувствена кукла на конци, водеща се от желанията на околните, но само така забравям за проблемите си, за страданието, за истинското си „аз“. Съсипвам си бъдещето, така е отстрани погледнато, но всъщност истината е съвсем друга. Те ми го съсипват, всички около мен. Не знам, но така като си мисля, ми хрумва, че дядо ми е единственият човек, който наистина ме разбира. На който каквото и да кажа, ще се усмихне и ще разговаря спокойно с мен и няма да ми се развика и да започне да ме обвинява, както правят всички останали. Сега обаче, той е толкова далеч… иначе веднага бих изтичала при него. На другия край на България е, там край Дунава, в Русе. Сега е рибар. Винаги съм смятала, че животът на рибаря е най-хубав. Някак силно се доближава до Божията сила. Поне на мен така ми се струва.
Със семейството ми се преместихме преди 3 години в студената и прашна столица. Оттогава почти спрях да го виждам. Нашите все не намират време. Как може да нямат време за най-близките хора?! Иначе какъв е смисълът на живота? Оттогава не са спирали да се карат. Майка ми започна да пие, често не се връщаше вкъщи през нощта. Баща ми известно време търпеше, после и той пое по този път. Вечерите, в които и двамата си бяха вкъщи, постепенно се сведоха до минимум. А аз всяка нощ, преди да заспя, плачех. С горчиви сълзи, бликащи от наранената ми душа. Сутринта си слагах безчувствената маска и всички мои „приятели“ ми се възхищаваха, получаваха респект от мен. Нямаше да позволя идеалният ми социален живот да се срине ей така, затова поддържах теорията, че не ми пука особено за нещата, случващи се около мен.
Вървя към училище. Хубаво, че поне е наблизо. Елитната английска гимназия, в нея учи дъщеря ми – хвалеше се често баща ми пред колеги и приятели. На кого му пука, щом няма още дълго време да се задържа тук? А и след два месеца са държавните изпити. Мамка му, аз нищо на знам! От началото на годината не съм отваряла учебник, пък ще се явявам на изпит! Ха-ха. Дано фрашкания ми с пари баща ме уреди някъде. А и тази катастрофа октомври месец… съвсем ми скапа живота. Адски съжалявам, че проклетата кола не ме прегази. Защо трябваше аз да мина над нея? Винаги се оказвах шибана късметлийка. Разминах се само с пукване на дясната ключица, пф!
Размишлявайки над скапания си живот, несъзнателно подминавам магазинчето, от което си купувам цигари. Връщам се и усмихнато казвам на моя приятел-продавач да ми даде една кутия Victory.
- Днес изглеждаш прекрасно – опитва се да ме сваля, аз само отвръщам:
- Благодаря. Закъснявам за училище, днес нямам време за разговори – 20 годишният батко ми намигва и ме изпраща с поглед. Влизам в двора на училището и се отправям към нашето място, където с групичката се събираме да пушим. Виждам Алекс и Михаела от нашия клас и отивам при тях.
- Хей, Лъкс – поздравяват ме те, прегръщат ме и ме целуват по бузата.
- Леко, цял час си оправях косата – отвръщам вместо поздрав и сядам на пейката до тях.
-Къде беше? Исках да те запозная с един осмокласник – казва ми Алекс, подавайки ми кенче от Coca-Cola, пълно с бира. Отпивам една глътка, паля цигара и отговарям, преструвайки се на засегната:
- Сметка ли ми държиш, Александра? – тя бързо клати глава, а аз се усмихвам и добавям – Знаеш, че не харесвам осмокласници. Прекалено малки са за мен – изкуствен смях се разнася наоколо, съпроводен от биенето на звънеца за междучасието.
- Ще влизате ли в Българския? Аз имам среща с моето момче, хайде чао за сега. – Михаела се изправя и тръгва към заведението зад училище. Там се среща с нейния осмокласник – Голямото елате при нас! – подвиква зад гърба си. Алекс се обръща към мен:
- Аз мисля да тръгвам. Събраха ми се много отсъствия и скоро ще ме накажат, а нашите направо ще ме убият. Идваш ли? – допивам бирата и изгасям цигарата с крак върху асфалта. С бавна крачка тръгваме към входа на училището.


(Следва продължение)

Няма коментари :

Публикуване на коментар