петък, 15 април 2016 г.

Един обикновен тийнейджърски ден - Vol.2

(Продължение)


- Какво става с онзи от 9-ти „а“? – питам я.
- Вече не знам. Не ми пише във facebook, а дори не му знам номера. Ох, толкова е сладък! – казва тя.
- Виж, мисля, че Деян го познава, ще искам номера му от него – опитвам се да се правя на състрадателна. Деян е гаджето ми.
- Сериозно? – ахва Алекс. – Мерси! – прегръща ме и се усмихва. Влизаме в кабинета по Български. Понеже чиновете са съединени, до мен сяда Александра, от другата ми страна Ивана – зубърката. Госпожата я беше сложила до мен. Е, поне в часа на спокойствие мога да я тормозя, без никой да разбере, защото горкото дете, много на сериозно взима заплахите ми. Добра компания е за убиване на време. Макар че почти винаги си водя монолог.
- Здрасти, Лъкс – поздравява ме Антон. Според сърчицата, които ми пише по стената във фейсбук, и които така усърдно се опитвам да прикрия, считам, че ме харесва, а аз много обичам да го обиждам.
- Защо не кажеш „Здрасти“ на гаджето си – Даниел. Както виждам, и двамата сте обърнали резбата – целият клас започва да се хили и да сочи „гейските“ им шалчета, за които всъщност нямам нищо против. Въпрос на вкус. Но нали все пак трябва да се правя на готина пред другите?! Обиждането е добро средство.
- Браво, Лъкс! – подвиква Георги и прошепва тихо в ухото ми:
- Голямото междучасие искам да те заведа на едно място.
- Не мога. Ще ходя в “Amazing”.
- Е, в такъв случай ще пропуснеш много – намигва ми и сяда на чина си, защото госпожата оповестява започването на часа. Както винаги, първата ù задача е да провери за написано домашно и както винаги, аз нямам. На въпроса ù „Защо?“, отговарям:
- Защото нямах време да препиша от някого – съучениците ми започват да се хилят, а учителката се вбесява.
- Наглостта ти няма граници, Лидия! Дай си бележника.
- Не е в мен.
- А къде е? – продължава с досадните си въпроси. – Както виждам, и учебници нямаш.
- Госпожо, поласкана съм, че отделяте толкова много време от тъпия си час за мен, но разбирате ли? Няма нужда. Всички са на моя страна – смея се и от задните чинове дори се чува подсвиркване.
- Тишина! Много забележки ти се насъбраха за един час – без домашно, без бележник, без учебни материали, нарушава дисциплината в час и изгонена! – с разярен тон ми казва тя.
- О, нямате си представа колко се радвам – с ироничен тон отвръщам, вземам си чантата и с вирната глава излизам от стаята, като поглеждам Георги и му правя знак, че съм съгласна да ме заведе където поиска.
Излизам на двора и сядам на пейката под огромния дъб. След минута се появява Георги с широка усмивка на лицето.
- Готова ли си? – кимам и го поглеждам въпросително. – След секунди ще разбереш – хваща ръката ми и ме повежда към градинката зад училище. В други случаи бих отскубнала ръката си и бих му ударила шамар заради наглостта му, но сега ми е приятно да топли кожата ми със своята.
- Напоследък не влизаш често във фейсбук, или греша? – пита ме.
- Да, прав си. Имам проблеми с нашите – безразлично отвръщам, но той долавя тъгата ми в изречените думи.
- Можеш да ми кажеш всичко. Приятели сме – топло се усмихва.
- Няма нищо за казване. Справям се.
- Добре, щом си решила да бъдеш потайна, няма да ти преча – поглеждам го с благодарност. Мразя да говоря за проблемите си.
- Е, къде е това място? – питам вече нетърпеливо и очакващо.
- Тук – отговаря и застава пред жълтата стена на училището.
- Какво? Шегуваш ли се? – възкликвам ядосано. – И това ли е специалното място?
- Не. Но тук ще се случи нещо специално – вади от раницата си син спрей и написва на стената моето име.
- Полудя ли? Ще ме изключат заради теб! – опитвам се да изтръгна спрея от ръцете му, а той ме хваща за кръста и ме притегля по-близо до себе си. Целува ме по устата, а аз се опитвам да се измъкна от ръцете му, но без успех. – Какво правиш, за Бога? Махай се от мен!
- Не мога. Обичам те и искам да си моя – продължава с целувките си. Започва да става много настоятелен за нещо повече.
- Ти си луд! – опитвам се да говоря, когато устните му не са върху моите. Толкова здраво ме стиска! – Не знаеш ли, че гаджето ми е 11-ти клас?! Може да те смаже от бой – опитвам се да го сплаша, но той е уверен:
- Не ме интересува. Преди това ще бъда с теб.
- Остави ме на мира – вече говоря през сълзи. Ръцете му се спускат надолу… Не! Няма да му позволя!  Захапвам го за устната, той стреснато се отдръпва и използвам момента, за да го ритна с токчето си в крака. Кляка на земята безпомощен. Грабвам раницата си и изтичвам в близкото заведение “Amazing”. На едно от сепаретата виждам Михаела да се натиска с някакво голямо момче. Отивам при тях и паникьосано разтръсквам рамото ù. Момчето, за което дори си нямам представа кое е, но очевидно не е нейното гадже Димитър, започва да мърмори под носа си, ядосан, че им развалям удоволствието. Михаела разбира, че нещо се е случило, виждайки размазания грим по лицето ми, хваща ме за ръката и ме отвежда в тоалетната.
- Лъкс, погледни се на какво си заприличала! Не можеш да ходиш по улицата така, някой ще те види – намокря ръката си с вода от чешмата и започва да оправя лицето ми. Изтрива черните следи, добавя фон-дьо-тен и успява да ми придаде малко по-добър вид.
- Георги… - казвам, все още хлипайки – опита се да… нали знаеш, да се възползва от мен – тя ахва, закривайки устата си с ръце, прегръща ме и казва:
- Не се тревожи. Деян ще му разкаже играта. Няма да посмее повече да се доближи до теб, успокой се. – Да, Деян действително би го убил заради това, но съм сигурна, че самият той някой ден ще ми причини същото. Тогава кой ще ми помогне? Кой ще ми подаде ръка, за да се изправя? Осъзнавам, че на този свят съм напълно сама, макар и заобиколена от хиляди „приятели“. Михаела доближава лицето си до моето и нежно ме целува по бузата. 

- Хайде да отиваме при Иван. Сега е междучасие, ще дойдат още, ще се разведриш – кимам, схващайки, че момчето, с което се натискаше преди моето идване, се казва Иван. Сядам на дивана до него, а те двамата продължават от там, до където са стигнали. Отегчена, си поръчвам бейлиз и паля цигара. През вратите влизат няколко момчета и момичета от 8-ми клас, които всички до един познавам. Сядат до нас, поздравяват ме и започват разговор на някаква идиотска тема. Дори не  правя усилие да схвана за какво всъщност си говорят. Ставам, без да казвам нищо, оставям чашата си недокосната и цигарата, догаряща в пепелника. Излизам навън и се обаждам на Деян.
- Трябва да те видя – казвам.
- Лъкси, мислех, че се разбрахме да се видим след 6-тия час – тактично се опитва да ме отреже, но аз настоявам.
- Много е спешно, моля те.
- Добре – въздъхва.
- Да намина край вас? – предлагам.
- Окей, ще те чакам – малко объркано, но и доволно отговаря.
- Ще се видим. Обичам те.
- Аз също – прекъсва разговора. Тръгвам към автобусната спирка. За щастие, 76 идва точно навреме и аз се качвам. Пътувам 40 минути, мислейки си дали е правилно това, което съм на път да извърша. Дали би ми се отдала по-добра възможност, или сега е моментът да го направя? И без това, нямам какво повече от това да губя. Да, защото съм на път да изгубя невинността си…
Слизам една спирка след Орлов мост. Вървя към жилището на Деян. След известно време стигам и звъня на вратата му. Той ми отваря усмихнат, обгръща кръста ми с ръце и ме целува. Аз се старая да удължа целувката, колкото е възможно. Това малко го учудва и след секунди поглежда очите ми въпросително. Аз се заглеждам в небесния цвят на неговите и си давам сметка, че го обичам безкрайно много. Това е достатъчно основание да го направя.
- Защо искаше толкова спешно да се видим? – пита ме, затваряйки вратата зад мен.
- Трябваше да те видя, преди да си променя решението – спокойно отвръщам и прокарвам ръка през косата му. Разбрал какво имам предвид, все пак задава следващ въпрос:
- Кое решение? – вече мога да забележа лукавата усмивка, появила се в крайчеца на устните му. Очите му започват да блестят, нетърпеливи да видят следващи картини. Влизаме в стаята му и сядаме на леглото.
- Знаеш кое – смея се. – Не се прави на невинен.
- Идея си нямам за какво говориш – засмива се и той, приближавайки устните си до моите. След минути ръцете му вече са навсякъде по тялото ми, устните му също. Лек страх преминава през душата ми, но се успокоявам с факта, че това е човекът, когото обичам повече от всичко на света. Никой не би бил по-подходящ.
С всяко едно докосване той бавно ме променя. С всяка една целувка изпива и последните капки невинност, които са ми останали. Превръща ме в свое притежание, с което му е позволено да прави всичко, каквото поиска. Разбира се, аз нямам нищо против…
Часът е 12:30. Лежа в леглото до него, а той нежно ме е прегърнал с ръцете си. Усещам парещия му дъх по кожата на врата си и носа му, играещ си с косата ми. Все още изпитвам блаженство от случилото се преди малко и не мога да осъзная на кой свят се намирам. Това е нещо толкова ново за мен, до скоро непознато.
- Не съжаляваш, че го направи, нали? – плахо ме пита с мекия си глас. – Не искам да съжаляваш за нищо. Не съм те карал насила, сама разбираш това – обръщам се към него, поглеждам го в очите и сериозно казвам:
- Хей, аз взех решение за това прекрасно нещо, което се случи. Не се обвинявай. Мога само да съм ти благодарна за всички моменти, които сме имали заедно, в които си ме карал да се чувствам невероятно. Благодаря ти – целувам устните му и се сгушвам по-близо до него.
- Обичам те – казва ми.
- И аз те обичам – отвръщам. Боже, аз съм толкова влюбена. Чак сама не си вярвам.



(Следва продължение)

Няма коментари :

Публикуване на коментар