четвъртък, 14 април 2016 г.

Без име, защото може да се нарече всякак

   Необикновена е нашата връзка. Не мога да кажа, че постоянно съм влюбена в теб. Но когато това се случи, когато отново се влюбя в теб, о, Боже… кълна се, няма по-голяма любов, съществувала някога.
Когато те обичам, ти си всичко. Предишните любови не съществуват. Тогава наистина си единственият – както в останалото време само ми се е искало. Страхувам се да те обичам. Страхувам се какво може да направиш с мен. Страхувам се, че ще полудея от любов към теб, дали за добро, или пък за лошо… Мисля си, че не бива чак толкова. Но понякога… ти си всичко за мен. Не мога да ти кажа това, защото знам, че аз съм всичко за теб през цялото време. Една част от мен винаги ще остане скрита за теб – тази, която си мисли, страхува или не иска да ти принадлежи. Сякаш не мога да ти се отдам изцяло, защото може би ще се срина в краката ти. Ще стана слаба, и ти ще спреш да ме обичаш. Ще стана твоя, и ти ще спреш да ме обичаш. Не мога да го позволя, не и този път. Не мога да си позволя да те загубя. Не и когато те обичам толкова, че се залъгвам, че не (трябва да) те обичам. Аз искам да ти принадлежа и не искам, защото тогава ти няма да ми принадлежиш. А аз прекалено много нощи прекарвах сама… Много сълзи изплаках, много любов и отчаяние изпитах. С теб искам да е различно, с теб е различно. Не мога да си го простя, че не се чувствам към теб така, както се чувствах първия път, защото знам, че аз за теб съм този първи път. Но пък може би сегашната ми любов е по-силна? Кой знае? Все пак усещам, че нещо липсва. Сякаш винаги ще липсва. Трудно е, когато веднъж вече си обичал. Тази любов те белязва завинаги. Сякаш не си способен да обичаш по друг начин. И тъжното е, че аз наистина те обичам, но не те обичам, както ти обичаш мен. Защото вече съм обичала така. Не знаех, че сред цялата си сложност, любовта може да бъде и различна една от друга. По-голямата ми мъка е, че не знам коя е по-силна. А само как ми се иска към теб да е най-силната ми любов, цялата ми любов… Може би прекалено дълго съм те чакала, може би твърде късно се появи в живота ми. И в опитите си да се науча да обичам теб някой ден, аз обичах други. Подарявах им сърцето си и през всичките тези години няма как частички от него да не са останали при тях. Сега то не е цяло, ранено е, разпокъсано, посипано с рани, но у дома си. Най-после у дома си, там, където му е мястото, при теб – този, който винаги е търсело у другите, този, който винаги е чакало. Може би си дошъл в деня на смъртта ми – и си ме избавил от нея. Аз сега съм при теб, но при теб ли е сърцето ми? Сякаш го загубих по пътя… а толкова усърдно го пазех за теб, подарявайки го на други, знаейки че един ден ще го събера от тях и ще го подаря на теб, любими. Ти си най-зрялата ми любов, но не мисля, че си изстрадал толкова, че да ме разбираш. Затова не ти казвам. Не мога. Не мога да ти кажа, че това, което държиш в ръцете си, не е цялото ми сърце. Не. Части от него са у други. И аз си ги исках. О, колко отчаяно исках да си ги върна, за да ти ги дам всичките! Но времето не връща. То е подло. Каквото било, било, казват. И най-после съм при теб, и пак страдам… защото те обичам толкова много и копнея цялата да съм твоя, но знам, че никога няма да съм. Надявам се, че ти няма да узнаеш това. Аз съм силна, но теб ще погуби. Не мога да ти причиня болка. Затова крия тайна от теб. Най-жестоката тайна от всичките. И въпреки това те обичам, ах, колко те обичам… А колко се мразя, задето съм такава – далечна. Страх ме е да си позволя да те обичам толкова… Не заслужавам такова щастие. Въпреки многото години мъка и търсене на любов.
Но надеждата умира последна. Така казват. И аз мога да се съглася с тях. Докато те открия, надеждата ме насърчаваше да вървя по трънливия път, тя беше единствената ми утеха. И сега аз се надявам… о, аз се надявам дори повече, отколкото те обичам, че някой ден сърцето ми ще стане пак цяло, и всичко ще започне отначало, чисто, и с риск това да ме погуби, аз ще ти го подаря… цялото.

Няма коментари :

Публикуване на коментар