неделя, 17 април 2016 г.

Един обикновен тийнейджърски ден - Край

(Продължение)

Изглежда това още повече вбесява момичето и този път с всичка сила си забива токчето в крака ми. Подгъвам си коленете, толкова силно ме заболя! Но не се предавам. Отново я удрям. След това още веднъж. И после пак. Дори не забелязах кога момчето изчезна. Продължавам да я удрям, от носа ù започва да тече кръв. Наистина не мога да се спра. Може би точно от това имам нужда – да излея всичката си болка, да я покажа чрез силните удари, да я премахна! Още, още! Не трябва да спирам. Момичето вече е на земята. Моли ме да спра, аз не искам да чувам стенанията ù. Защо не млъкне най-после?! Около нас вече има насъбрала се тълпа. Всички пияни устни викат: „Още, давай още!“. Удрям още по-силно. Последен удар! Момичето вече не помръдва. Няколко ръце ме сграбчват и ме откъсват от кървавата гледка, която едва сега ми прави впечатление. Господи, какво направих?! Чувам ужасени викове, момичетата закриват устата си с ръце, няколко от тях се надвесват над жертвата, разтърсвайки тялото ù. Но то лежи отпуснато, празно. Виждам Мила от лявата ми страна. По лицето ù личат сълзи, бавно клати главата си.
- Как можа? Сестра ми… - проплаква безнадеждно и се свлича на студения асфалт. Затварям очи. В съзнанието ми изниква обезобразеното от удари лице на момичето, чувам отчаяните гласове на хората наоколо. Искам, просто искам да изчезна. Ей така, без да оставя следи. Поглеждам към тъмното небе и от гърлото ми излиза сподавен вик. Проплаквам. Мразя се! Не искам да живея.
- Какво става тук? – мъжки глас. На полицай. Проследява уплашените погледи на тълпата, насочени към мен. Приближава се.
- Аз… аз не исках.
- Сложете ù белезници и я откарайте в колата. Бързо някой да извика линейка! – заповядва.
- Няма нужда. Мъртва е – съобщава друг. Мъж и жена хващат лактите ми и ме набутват в полицейската кола. Качват се и потегляме.
- Искам да се обадя на баща си – казвам.
- Съвсем скоро ще имаш тази възможност, млада госпожице – отвръща ми жената. – Как се казваш, на колко си?
- Искам да говоря с адвокат – опитвам се да правя като по филмите.
- Виж, дете, извършила си тежко престъпление. Мъдростите няма да са ти от полза в този случай.
- Искам да говоря с баща си, иначе не казвам нищо – изръмжавам и поглеждам през тъмното стъкло. Навън вали сняг. Ах, колко е красиво… колко е просто. И колко красота и тайнственост крие в себе си. Какво ще стане с мен? Господи, аз вярвам в Теб. Прости ми всички грехове, всички тъмни мисли, минали през главата ми. Прости ми всички зли деяния… аз искам да Ти бъда вярна! Вярвам в Теб, Господи! Помогни ми.
Сърцето ме боли, сърцето ми кърви. Всичко в мен си отиде тогава, когато отнех живота на едно човешко същество. Само сърцето упорито си седи, сякаш нарочно, за да ме боли. Пристигаме в полицейския участък. Чувствам се ужасно. Аз съм престъпник. Като онези от филмите. Завеждат ме в една килия, където има заспал затворник. Мъж, на около 40 години. Събужда се от затръшването на вратата. Дрехите му са изпокъсани, зъбите изпопадали. Забелязвам празните места, той толкова широко ми се е ухилил. Извръщам поглед към стаичката, в която седят мъжът и жената, които ме докараха. Искат телефона на баща ми. Казвам им го и те му се обаждат. След 15 минути той пристига. Има измършавял вид, очите му са влажни, ръкавите на ризата отпуснати, махнал е вратовръзката си, а косата е разрошена. Какво се е случило, за бога? Вижда ме и идва при мен. Хваща ръката ми, по която има засъхнала кръв, и я стиска здраво. Той плаче! Баща ми. Онзи строг човек, който никога не е показвал чувствата си. Горкият ми татко.  Докосва леко посинялата ми буза. Усмихва се тъжно. Може би това е жалък опит да ми вдъхне надежда. Уви. Викат го в стаичката и затварят вратата. Обръщам се, мъжът отново спи. Свличам се долу на пода и се опитвам да сдържа поредната доза сълзи, но безуспешно. След около час и половина мъжът идва, следван от баща ми и отключва вратата.
- Хайде, миличка, да си ходим – казва баща ми и обгръща раменете ми.
- Татко, аз не исках! Не знаех какво правя. Прости ми – обвивам здраво ръцете си около него. Боже, от колко време не съм чувствала близостта на родител! Това ми е липсвало най-много. И двамата плачем, аз дори на глас. Толкова е безнадеждно състоянието, в което се намирам.
- После ще говорим за това – кимам и двамата излизаме от сградата. Сядам в колата на седалката отпред и питам:
- Защо ме пуснаха?
- Пари – кратко казва той и аз се досещам. През целия път до жилището ни не задавам въпроси, въпреки че в главата ми се въртят безброй много. Баща ми също мълчи. Опитвам се да отгатна какво си мисли, но спирам с опитите си. Прилошава ми от цялата тази история, от шибания живот. Влизаме вкъщи и още тогава задавам първия си въпрос, виждайки петното от кръвта на брат ми, още от сутринта. Сякаш от тогава минаха цели години.
- Как е Християн?
- Ела, да влезем в хола – казва баща ми и се отпуска на канапето. Аз сядам до него. След минута слага ръката си на коляното ми и продумва:
- Знам, че след като чуеш това, което имам да ти кажа, ще се почувстваш още по-зле, но рано или късно ще разбереш… - отново минута мълчание. Вече вместо болка, изпитвам страх. Ужасен, непоносим страх. – Сутринта заведох брат ти в болница, за да му зашият раната, но спешно ми изникна работа и трябваше да го оставя за около час. Казах им, че ще се върна по-късно. В това време майка ти е отишла и го е взела. Двамата са се качили в кола, заедно с друг мъж и са потеглили, незнайно за къде. Е, по пътя се е случила катастрофата… И двамата са загинали на място – Болка. Черна болка. Пред очите ми всичко е черно, вътре в мен всичко е изгнило. В ушите ми отекват ужасните думи „загинали на място, загинали на място, загинали на място“. Господи! Защо, Боже, защо ме наказваш? Крещя силно, дере се сърцето, къса ми се душата. Парещите сълзи не спират да текат, падат като последните капки надежда, отиват си… Тъмно е. Празно е. Вече нищо няма смисъл.
Не знам как баща ми ме е успокоил, сигурно е използвал успокоителните на мама. Мама… няма я вече. Брат ми, брат ми… не, не искам да мисля за това. Ще поспя малко. На сутринта ще се чувствам по-добре. Лежа в леглото си. Баща ми ме завива с одеяло и нежно целува челото ми. След това излиза от стаята. Хапчетата не ми позволяват да мисля за болката, но аз я чувствам. Знам, че никога няма да си отиде. А не искам да живея с нея.
Отивам в банята. Поглеждам се в огледалото, но човекът в него ми е напълно непознат. Коя съм аз? Каква бях преди, каква съм сега… Едно нищо. Недостойно да живее същество. Лицето ми е почти обезобразено. Има сини и лилави петна по него, капки засъхнала кръв, а от носа ми дори не е спряла да тече. Отварям кутията на баща ми. Вземам от нея бръснарското ножче. Секунди колебание. След това силно го забивам в лявата си ръка, където най-ясно си личат вените. Прокарвам го по цялата си ръка. Не усещам болка. Физическата е толкова незначителна… Господи, вземи ме при себе си!
На сутринта се събуждам в болница. Да му се не види, пак имах късмет!

(Край)

1 коментар :