неделя, 3 април 2016 г.

За пръв път не виждам през теб. Отдалечи се. Напусна ме така, както син напуска майка си, почти незабелязано и безвъзвратно, поемайки по своя път. Напусна ме като войник, изпратен на фронта, на среща със смъртта. Напусна ме като автобус, който затваря вратите си и потегля завинаги. Така и ти затвори сърцето си за мен. Затвори и живота си, отмъкна го от мен и отпътува нанякъде. А сега аз като каква да те чакам - като майка, надзъртаща постоянно през прозореца, или като съпруга, пишеща писмо след писмо, ослушвайки се за почукване на входната врата, или пък като пътник, без билет и без багаж, чакащ да го отведеш някъде с теб, дори и на фронта, дори и на полето на смъртта. Като каква да те чакам? Като какъв да те чакам? Ще се върнеш ли отново, и ако се върнеш, дали ще те позная? Много време ще е минало. Може би ще те забравя, но може би няма да искам. Накрая ще те обвинявам и сама ще те прогоня. И всичко това - само защото си тръгна, без следа. Ти си въображението, което ми липсва в сегашния живот, ти си топлия нюанс, в който се обагрят дните ми, когато  биват прекарани с теб. Сега картината е сива. Като снимка от Втората световна война. И мъката е силна - като скръбта на изоставената жена.

Няма коментари :

Публикуване на коментар