неделя, 17 април 2016 г.

Един обикновен тийнейджърски ден - Vol.3

(Продължение)

По-късно се събуждам. Явно съм заспала. Оглеждам се, но него го няма до мен. Чувам звука от микровълновата печка. Обличам захвърлената му на пода тениска, която ми стига до коленете, и отивам в кухнята. Виждам го да пуши цигара, облегнал се на вратата на терасата, с гръб към мен. Тихо приближавам и го обгръщам с ръце. Той ми се усмихва и безразлично казва:
-Правя кафе. След малко ще е готово – кимам и сядам на масата, вземайки си една от неговите цигари.
-Много са тежки – правя намусена физиономия, а той, клатейки глава, казва:
-Понякога забравям колко си малка – и взема цигарата от ръцете ми. Учудвам се на промяната в настроението му, но си премълчавам. Сервира ми кафето в порцеланова чаша, смеейки се.
-На какво се смееш? – той спира, поглежда ме право в очите и сериозно казва:
-Виж, мисля, че любовта ни е прекалено налудничава. Ако изобщо мога да я нарека любов. Няма да издържи още дълго, затова по-добре да сложим край още сега – поглеждам го потресено. Погледът ми е смесица от учудване, болка, тъга… Чувствам се предадена. Използвана. Не мога да повярвам, че всичко това ми се случва. На мен! Поклащам отчаяно глава, затварям очи и на пода капват първите сълзи, бликнали от наранената ми душа.
-Защо го правиш? – питам, плачейки. – Знаеш, че те обичам. Ти си първата ми любов! Първото момче в живота ми. А сега постъпваш така с мен, сякаш не ти трябвам вече, щом си получил това, което искаш. С всички ли постъпваш така? Или аз съм най-голямата глупачка – дори не го поглеждам, отивам в спалнята и започвам да си обличам дрехите. Той е зад мен, но не казва нищо. Осъзнавам, че това наистина е краят. Но защо Бог ме наказва така?! С какво съм заслужила това страдание, не мога да разбера. В този момент целият свят ми се вижда нищожен, прокълнат, обърнат.
-Лъкс, знаеш, че това щеше да се случи рано или късно. Ако не бях аз, друг щеше да го направи – може би долавям съжаление в изречените думи…
-Но аз не обичам друг. Обичам теб! – извиквам. – Не че има някакво значение.
-Така е. Това нищо не променя. Разбери, че живота е гаден. Тепърва ще се научиш на много неща, затова приеми това като урок от цялото ти съществуване.
-Притрябвали са ми напътствия как да живея скапания си живот! Аз просто искам да живея. Да бъда истински щастлива, да се почувствам силно обичана, да помогна на някого и в замяна той да ми отвърне със същото… Искам да бъда добър човек, но именно тези „уроци“ от живота ме направиха съществото, което сега стои пред теб. Бях сигурна, че единственото истинско нещо в мен, е любовта, която изпитвам към теб. Сега и тя е омърсена – вземам си нещата, дори не дочаквам да каже каквото и да било, и затръшвам входната врата зад себе си.
Сядам на тротоара пред входа, все още плачейки. Всичко, абсолютно всичко е загубено… Хрумва ми да отида на църква. От 5 години не съм го правила, а хората казват, че действа добре. Готова съм да стана, но телефона ми започва да звъни и го вдигам.
-Ало – казвам, хлипайки.
-Лъкс, къде се губиш цял ден?! Не мога да те намеря, а ми трябваш. Само ако разбереш какво се случи! – развълнувано ми съобщава Мила, най-добрата ми приятелка.
-Не ми е до това сега. Случиха ми се прекалено много неща и просто искам да се прибера вкъщи – отвръщам.
-Какво ти е? Къде си? – започва да се тревожи.
-Няма значение. Искам да съм сама.
-Веднага ми кажи къде си! – заповядва ми.
-Ох… в една уличка, близо до Орлов мост. Моля те, не идвай.
-Чакай ме на моста след 15 минути – затваря. Наистина, в момента не ми се говори с никого. Разбирам, че е загрижена за мен, но вече ми писна от всичко. Дори и тя е като всички останали, приятели са с мен, само заради репутацията ми. Не че Мила е по-долу от мен, но все пак.
Вече са изминали 10 минути, аз съм на Орлов мост. Виждам я да слиза от 76. Идва към мен, на лицето й е изписано огромно учудване.  Прегръщам я с облекчение и отново започвам да плача.
-Какво се е случило? – пита ме. – Погледни се само! Не приличаш на нищо. Веднага ми разкажи!
-Да седнем някъде и ще ти кажа всичко.
Седим на пейка до езерото Ариана. Аз не мога да сдържам сълзите си, а и честно казано, вече не ми пука какво ще си кажат околните.
-Успокой се и ми разкажи – прошепва на ухото ми, тъй като съм облегнала глава на рамото й.
-Деян. Спах с него…- не ме изчаква да довърша и възкликва:
-Спала си с Деян! Шегуваш ли се?! – започва да се смее, а сълзите отново започват да се стичат по зачервените ми бузи. Виждайки реакцията ми, спира и продумва:
-Съжалявам. Давай по-нататък.
-Веднага след това ме скъса! Разбираш ли? Аз му се доверих, а той ме предаде. Чувствам се толкова унизена…
-Спокойно. Ще се оправиш. Всеки минава през това – осъзнавам, че говори за себе си.
-Кога? – вдигам глава. – С кого, за бога?!
-Едно момче от Банско. Бях страшно пияна и просто се случи.
-Това е било преди два месеца! Защо не ми каза, дявол да те вземе? – Добре, само това ми липсваше. Най-добрата ми приятелка има тайни от мен.
-Срамувах се от себе си. Наистина – навежда глава. – Хайде, не ми се сърди. Само ти можеш да ме разбереш.
-Ха! – изсумтявам.
-Предлагам ти тази вечер да се разцепим. Една вечер няма да се тревожим за нищо, ще забравим. Ще се почувстваме по-добре – казва ми ентусиазирано. – Пък и едно приятелче има малко запаси с дрога. Би ми ги дал, ако… сещаш се – намигва ми.
-Не! Няма да го направя, забрави – категорична съм.
-Добре, пак аз ще трябва да се жертвам. Хайде да вървим. – Поглеждам към небето. Лъчите на слънцето се показват зад дебелите облаци, рисувайки красива картина. В този момент обаче нямам време да се взирам в небето. А и не искам. Това не би ми помогнало да се почувствам по-добре.
-Тази дрога нали със сигурност ще ми помогне да забравя за случилото се? – съмнявам се. – Наистина имах тежък ден – ставам от пейката.
-Разбира се – усмихва се Мила. – Довери ми се.
Вървим към дома на „приятелчето“. Когато стигаме до блока, Мила казва:
-Чакай ме тук. Ще се върна бързо.
-Внимавай – подвиквам след нея.
Часът е 15:10. Отново седя на пейка, пушейки цигара. Струва ми се, че краят на този скапан ден няма да дойде никак скоро. Мисля си за брат ми. Горкичкият, не заслужава това мъчение. Звъня на баща ми, за да разбера какво се е случило, но телефонът му е изключен. Моля се на Бог да се смили над Християн. А майка ми – дори не искам да я чуя. 20 минути прекарвам в мисли за ужасния живот, който живея. Виждам Мила да излиза от блока с усмивка на лице, размахвайки пликче пред очите ми.
-Супер – май се радвам.
-Дори не ми се наложи да спя с него. Разминах се по-леко – виждам, че е горда от себе си.
-И сега какво? – питам в очакване.
-Отиваме в „Spacer“. Извиках и други от компанията. Ще се съберем много хора, ще си направим кефа.
-Да тръгваме – не ми остава нищо друго, освен да се подчиня на желанията й. И без това самата аз не знам какво да правя.
След 1 час сме в дискотеката. По пътя Мила не спря да говори за хубавата страна на живота. Според нея това бяха наркотиците, готините момчета, дискотеките, пиенето, цигарите и т.н. Бих дала всичко на света, абсолютно всичко, стига да се почувствам истински щастлива. Един ден истински удовлетворена от живота…
Седим на едно от сепаретата, заедно с Михаела, Никола, Камелия, Теодора, Иво и други хора от компанията. Пушим тежки цигари, пием силни питиета, около нас бумти музиката, в тялото си усещам взетата дрога, някакво странно чувство, непознато. Може би се чувствам щастлива? Щастие ли е това? Със сигурност не се чувствам гадно, както преди. Отивам на дансинга и започвам да танцувам с някакво непознато момче на една чалга песен. Известно време той ми се усмихва лукаво, хваща ръцете ми и ме извежда навън. Дори не осъзнавам какво правя. Под влиянието на дрогата съм. И ми харесва. Донякъде. Завлича ме до стената и започва да ме целува.
-Чакай малко, бе! Ти кой си? – едва изричам думите. Толкова съм пияна.
-Има ли значение – разсеяно казва и продължава да ме целува. След секунди чувам шум от токчета, приближаващи се към нас. Женска ръка дръпва непознатото момче за ръкава и след това ми удря силен шамар. Смътно виждам, че е някакво червенокосо момиче, поне 2 години по-голямо от мен. Сега вече наистина се вбесявам. Забивам й юмрук в лицето. Тази вечер е моя. Никой няма да ме мачка!

(Следва продължение)

Няма коментари :

Публикуване на коментар