вторник, 12 юли 2016 г.

Не още. Диалог със себе си.

Диалог със себе си

- Намирам се на дъното. Не мога да изплувам... Какво да правя?
- Стой там, където си.
- Не искам.
- Но трябва.
- Защо пък да трябва да страдам?
- Защото си човек. Не живееш само за да бъдеш щастлива.
- Знам това... и все пак... искам да знам, че нещата имат смисъл.
- Но разбира се, ти няма как да знаеш това. Не зависи от теб.
- А какво зависи от мен?
- Да бъдеш себе си. Дори това да е най-ужасният човек, раждал се на света. Ти трябва да бъдеш този човек. Светът има нужда от теб. Затова си на дъното, сега схващаш ли?
- Значи съм най-ужасният човек на света... Какво разочарование.
- О, не. Никой не е чак толкова ужасен. Не и пред себе си. 
- Вече спрях да те разбирам... Вече спрях да откривам себе си. Сигурно ще спра и да се търся. И тогава какво?
- Тогава изчезваш.
- Значи умирам?
- Умирането е лесно. По-трудно е да дишаш и да си изгнил отвътре. Да съществуваш, но да не живееш.
- Господи, накъде съм се запътила...
- Точно натам, където трябва да стигнеш. Точно натам, където в последния си дъх ще намериш себе си. И ще изпиташ облекчение от целия живот, прекаран в мъка. Тогава вече ще бъдеш щастлива. Но не тук. Не още.

понеделник, 11 юли 2016 г.

... Умирам...

Пътувахме цялото семейство към останалото семейство. Пътувах там, където беше той, неподозирайки за пристигането ми, за съществуването ми от 10 години насам. Навлизахме в града и от прозореца на колата зад всеки ъгъл търсех неговото лице. Подминавахме все хора, всякакви хора, но отчаяно извръщах поглед когато срещах очите им. Защото те не бяха неговите. Жадувах за него... жадувах го толкова дълго. Бях готова да се стопя в краката му, само да ме погледнеше. Бях готова да умра, само да ме докоснеше. Търсех го. Молех се. Исках го, него единствено. И всеки следващ път - надявах се...
Пристигнахме. Разтоварихме багажа и се качихме в апартамента на дядо и баба. Естествено, чакаше ни вкусен обяд, но аз отказвах да се храня. Отказвах да живея, бавно прогресиращо. Първо намалих съня, после храната... въпрос на време беше един ден да откажа да дишам. Нямаше смисъл да дишам, ако не дишах същия въздух заедно с него. Нямаше смисъл да се храня, ако от другата страна на семейството ми не седеше той. Нямаше смисъл да спя, ако не беше в прегръдките му. Нямаше смисъл от мен, ако не бях негова...
Загледах се в телевизора... и го видях. Даваха го по новините. Спечелил златна купа с отбора си. О, как се гордея с него. Как искам да го разцелувам, как искам да потъна в щастието му... Но не мога. Виждам го, а той е толкова далече. Сън ли е? Събуждам се и пак сама съм. Реших да изляза навън. Стоя на пейката пред блока и го чакам... О, дали някога ще дойде? 
Сяда на пейката до мен. Мълчаливо, усмихвайки се... като едно време. Поглеждам смаяно. Наистина е той. Поздравява ме. А аз продължавам да имам чувството, че се намирам в сън. В най-мечтания ми сън...
- Помниш ли ме? - питам плахо.
- Никога не съм спирал да мисля за теб.
...
- Какво? Мислех, че си ме забравил.
- Не. Дойдох за теб. 
... Хваща ръката ми нежно. Толкова е топъл... Кожата му е толкова мека и почерняла от слънцето. Обичам го. Готова съм да изчезна. Но продължавам да бъда при него. Сърцето ми ще се пръсне. Сълзи потичат от очите ми и аз засрамено се опитвам да ги прикрия.
- Недей да плачеш. Това от радост ли е? Ще остана. Обещавам.
- Завинаги ли?
- Ако това е, което ти искаш...
... Разбира се. Та аз го обичам! И какво сбъднато щастие ще е, ако зная, че и той... че и той ме обича.
- Как ме намери?
- Ти винаги си била тук. Помня те. 
- Родителите ми ще полудеят от радост, щом им кажа, че съм те срещнала. Те знаят всичко. Не можех да крия.
- Не се тревожи за нищо. Сега си моя.
... Толкова красиви думи, толкова бленувани... И всичко се случва наистина. Този път не е сън или измислица. Този път наистина държа ръката му. Усещам как кръвта кипи във вените му. Чувствам как живее,и как чрез него живея аз. 
... Целува ме.
Толкова нежно и красиво. Като първа целувка, сякаш така можем да заличим следите от другите преди нас. Сякаш така можем да изтрием изминалите години и да бъдем щастливи. 
... Влюбвам се. За милионен път. Влюбвам се само и единствено в него. Всеки ден, всяка секунда... 
Обичам го.
Навън става студено. Но ние не се прибираме. Вечерта пада върху нас и ни обвива топло, притискайки ни по-близо един към друг. Отдаваме се на любовта си. Отдаваме се на миналото, на бъдещето. Обичам го в тази секунда така, както го обичах цели 10 години и както няма да спра още цяла вечност. Нощта прекарвам в прегръдките му. Не заспиваме. Разказваме си истории. Той е толкова щастлив. О, Господи, за пръв път живея! Запази ме в тази нощ до него, направи ме част от тялото и душата му. Нека не бъда нищо друго. Нека бъда само негова.
...
Но утрото настъпва. Слънцето студено ни погалва. Има нещо мрачно в тази нова светлина. Нощта бе по-топла. 
Той се отдръпва от мен, сякаш стреснат от слънцето.
- Но къде отиваш? - плахо го питам.
- Трябва да вървя.
- Не можеш ли да останеш? Умолявам те... 
- Платиха ми да остана само до утрото. 
...
Бързо изтупва дрехите си и вече обръщайки ми гръб едва доловимо го чувам да отговаря на въпроса ми "Кой?":
- Родителите ти.
...
Изоставя ме.
Аз не дишам.
Аз не съм негова.
А можех да бъда...
Аз съм ничия и съм нищо.
Топя се от студ под слънцето...
Умирам.