вторник, 27 септември 2016 г.

На първия ред на отчаянието

      Светът е такъв, че се преобръща, когато най-малко очакваш. Мислиш си, че най-после си го надиграл, държиш живота си в свои ръце, но не - той е там, чакайки най-неподходящия момент да ти го вземе. И вътрешно ти го знаеш. Не се учудваш на жалките му изненади. Не. Всъщност те доста те забавляват. Интересно ти е какво ще се случи в следващия момент. Не ти пука дори да е най-ужасното нещо, от което си се страхувал. Не можеш да направиш нищо, но пък е интересно - да наблюдаваш живота си отстрани. Този поглед ни дава мъката и мамка му, трябва да сме й адски благодарни за това. Все едно се намираш на най-предния ред в театър и наблюдаваш представлението на живота си отблизо. Можеш да чуеш как актьорите дишат, усещаш влагата по кожата си, приглушеното тупане на сърцата им в своето... И наистина, приятно е. Приятно е да се намираш в отчаяние. Няма какво да губиш, нямаш нищо, нямаш контрол дори над собствения си живот... и кой казва, че това е ужасно? – само този, който не го е изпитал. Аз знам, че това е чувството, което поражда най-чистото вдъхновение. Това е чувството, което всеки изпитва преди да умре.

      И по дяволите, приятно е.

петък, 2 септември 2016 г.

Защо мислиш, вярата ми 
се превърна в отмъщение? 
Какво се случва с ангелите, 
които заслужават да умрат?
Ти ме прокле с очите си, 
а аз запазих тези очи 
в сърцето си. 
Сега те горят в мен, 
убиват ме отвътре... 
както един ангел, 
който заслужава да умре
...умира.