петък, 28 октомври 2016 г.

Мастило

Промъквам се тихо по стълбите към неговия дом. Не трябва никой да ме чуе. Той е тайна.
Здрачът се излива през прозорците на блока, огрява нетърпението ми в тъмно синьо. Душата ми е като мастило... Капе, стича се по стълбите. Дано никой не се подхлъзне в тъмното.
Стигам до звънеца. Не мога да позвъня. Паля цигара, облегната на вратата му. Знам, че ще усети цигарите ми. Както и парфюма. Дори и след толкова много време, не би го забравил.
Опитвам се да забавя времето още малко. Да си поживея така чиста за последно. Вляза ли през тази врата, няма да изляза същата.
Да можеше да остана там завинаги... Да беше се превърнал този апартамент в мой затвор, а той в мой пазител. И винаги да е здрач, и душата ми да продължава да капе като развалена.
Виждам, че се е образувала локва под краката ми. Време е да влизам, ако не искам да се удавя сама.
Гася цигарата в мастилото и се обръщам, готова най-после да позвъня. Но той е там... Воайорът на моя живот, на моята душа. Ръцете му са тъмно сини. Докосвал се е до душата ми, изглежда. И със същите тези ръце ме притегля, обгръща, целува... прави ме цялата синя, дави ме в самата мен. Но никой не трябва да вижда!
Вкарва ме вътре. Груб е. Разбира се, че е груб, винаги е бил. Но нали затова съм тук? Бута ме на леглото, а аз имам чувството, че потъвам надълбоко. Плувам с него, без да знам как се плува. Живея чрез него, без да знам какво е живот.
Здрачът и душата ми се сливат. Мастило... наситено тъмно синьо. Навсякъде е. Кипи от нас, прелива.
Аз съм в затвор, и всъщност това е животът. Клетката ми се напълва, душата ми ме дави. Удавя и двама ни в мастилено синьо.
Но никой не трябва да разбира.