А сутринта крехките им телца се превръщаха в морска пяна и отплаваха с вълните надалече, надалече... към безкрая. А скалите, плачейки, се ронеха, и те може би са искали да отплават. Но скалата е твърда, тя е камък, пръст и пепел, тя е твърда, но се рони, а пеперудите - те са крехки, но са черни, ако ги погалиш, сякаш галиш острие - те прорязват, изгарят, пърхат... вътре в теб... вътре в нощта с мирис на боровинки... вътре в утрините, с вкус на солена пяна.
Пясъкът беше ронлив, но не прекалено... Достатъчно студен, че да измръзнеш и да можеш да потънеш в него... като мъртвец... като черна пеперуда. И нощите, и утрините постоянно летяха. Бяха черно-бели, изящно тъжни, съвършено еднакви...
А времето летеше, и вълните продължаваха да се разбиват в скалите, които се трошаха от тежестта на ласките им.
Пеперудите не свършваха. Раждаха се отново и отново, постоянно, всяка утрин, и всяка вечер умираха. В този свят не съществуваше краят. Нямаше истинска смърт или истинско щастие. Всичко беше еднообразно и твърде предсказуемо. Само скалите не спираха да се ронят...
И един ден се сгромолясаха в морето. Смачкаха вълните, техните най-първи ласкатели. А пеперудите... те отлетяха надалече... но крехките им крила не бяха способни на далечен летеж, и затова паднаха. И не можаха да се надигнат отново. А нощите... те се самопогълнаха в някаква черна дупка, наслаждавайки се на боровинковия си вкус. А утрините... те се задушиха в морския си мирис. Гърлата им се напълниха със сол и те въздъхнаха за последно. А скалите... те бяха щастливи. Те внесоха хаос, но бяха се осмислили, попадайки в прегръдките на онова, що вечно ги бе докосвало нежно и приканващо в продължение на вечност, онова, що не им даваше мира, в него те пропаднаха... В неговите прегръдки те умряха.
Няма коментари :
Публикуване на коментар